A me mi piace così

И punto.
Една седмица в София/Търново и склонноста ми към депресивно мислене се засили.
Или както бих казала - високото ниво на емоционалност дойде.
Ами да.
Нормално е, просто съм човеколюбец. Липсват ми приятелите, близките, всички онези същества, които допълват същността ми.
А аз все обичам да повтарям, че съм си самодостатъчна и дълго време се опитвах да се убедя твърдо в това, дори мисля, че на моменти успявах...
Но както и да е, НЕ е така.

След 3 години самостоятелно живуркане, сега живея с него. И от има-няма половин година е така. Харесва ми.
Не ми липсва самота, наслаждавам й се в определени моменти. Но със сигурност и сигурно съм сигурна, че да сме двама е в пъти по-добре. Дори прекрасно.

Тази есен е сезонът на започвамедаживеемдвамазаедно. Колко познати дойдоха и те на тая...
:)

А аз съм много на мястото си.
Странното стечение на обстоятелства ме домъкна, дори довлече дотук.
И въпреки че страшно много неща ми липсват, както например да се събудя в 9 без 15, осъзнавайки, че закъснявам за работа (да, и това) :) , съм точно там, където трябва и искам.

Няма усещане, което да се сравни със сутрешната ми разходка към училище, малките улички на Brera, мирисът на кафе и художниците на ъгъла.
Обичам го този град, две минути пеша или с колело из вече любимите ми места са достатъчни да се отпусна, да забравя, да съм...

Mi piace così.

Ще се видим отново

Със спомените.
С местата.
Дългите неделни разходки.
И една чаша горещ шоколад.

Когато избирах да избера, не се колебах. Когато избирах да прекратя, не се замислих.
Когато избирам да усетя, милиони вълни минават през мен. Ту студени, ту още по-студени.
Решението само по себе си не е сложно.
Чувствата са препядствието.
Да усетиш, да си позволиш да бъдеш емоционален, да можеш да плачеш, да се смееш
...
и всичко това да е истинско.

Преди време всичко, което се случваше беше продиктувано от емоция.
Преди време всичко бе... всичко.

По-късно, в настоящето, всичко е минимална част от себе си. Всичкото.
Намалени емоции, затъпени сетива.

Превъплащенията са по-лесни от всякога. Странно.
Единствено хората могат да ни накарат да се променяме така.
И ето ме мен - намерих човек, който от побеснял хищник ме превръща в спящо бяло зайче. И обратното.

Хиляда дни по-рано възприемах слабостта за неприемлива. Малка, грозна, гладна хиена, на която не бива да даваме храна.
Хиената се превърна в домашен любимец.

И като стана дума, умирам за кучета, а от няколко дни имам специална връзка с абсолютно всеки кавалер кинг чарлз шпаньол на планетата. Вече си и намигаме.

Ще се видим отново. С вас. Съвсем скоро.

Когато открия чифт еднакви чорапи след пране. Или когато приема за нормално висенето по университетски стаи в България. А може би и когато спра да заспивам по време на филми. Редките случаи на последното говорят за 1) филм на Уди Алън 2) или с участието на Джони Деп 3) а също и на Кристофър Нолан.


Значи, вече обичам Франция една идея повече.
Причината е една девойка, с красивото име Chloe. Няма по-забавно нещо от френско-италиански. Обожавам да го слушам.
Изключваме плашещата ми учителка (защо винаги налитам на такива преподаватели по италиански) и нещата тук се нареждат прекрасно.
+ 3 килограма отгоре: неприятности.
Но тях ги забравям преждевременно.

Да се върнем на спомените.
Които бавно, много бавно, мъчително бавно се точат, проточват и накрая изливат в една мивка без сифон. Ей така лежерно се плискат там.

Ще се видим отново с вас, някога. Ако зависи от мен - в следващ живот.

И междувременно аз ще продължавам да сънувам кошмари, това е ясно.
Подозирам заговор между отворените прозорци и една картина на стената (посегателството върху нея предстои).

И продължавам да обичам хора, които могат да отговярят, говорят, разговарят, разсмиват и карат да мислиш. На изчезване са.

Да ги спасим.

И така
да се видим отново.

We used to

Да тичаме до края и обратно, да се изкачваме и да падаме (на меко обаче), да прекарваме нощите сами, но заедно.
We used to.

Неделя е, 4 месеца по-късно. Завръщане към ежедневието. Започване на ново.
Поредното изнасяне-преместване беше дълго, но пък приятно.
Туп, паднах от облака право на италианска земя.

През първата година като студент се чувствах в пъти по-зле. Изолирана и зазидана между няколко панелки. Студентски град.
Чалга до дупка, една бясна домакинка, но и едно прекрасно същество в дъното на коридора.
Поне то.

Сега още едно прекрасно същество е усмивката ми сутрин и гъделичкането по краката вечер.

Всяко място крие по нещо малко или пък голямо. Започвам мисия: Разузнаване. Началото е с капучино.

Страховете нощем се скриват под възглавницата, сутрин излизат през прозореца...

Напече слънце.
След поредица дъждовни дни.
Време ми е :)

хамстер в човешки вид

Толкова ужасяващо тъпо съумях да се почувствам днес, че просто не е истина. От средата на нощта до сутринта, от излизането до момента... нещата не вървят на добре. Преследват ме нечисти сенки, стържа по малко от увереността си като парченце кашкавал заминало под рендето. Стърготините се топят.
На прага на поредната сесия не виждам какво ново съм научила. И не, не защото не ходя на лекции, а защото поглеждайки към учебния материал ми се иска изобщо да не бях избрала журналистиката. Или поне тук. Въпреки че мога ли изобщо да се оплача? Нещата ми се подреждат в пъти по-добре от някои хора. А не спирам да искам повече. Бързо.
Стремглаво нагоре, или пък надолу. Кой знае...

Спешната нужда от осеаземо поставяне на мястото не пристига. Също като линейките в нашия квартал. Къде са когато имаш нужда от тях? Къде ми е конструктивната критика, защо не я получавам?
Омръзна ми да чувам единствено как всичко ще бъде наред. Ама аз не искам да е така. Обичам хаоса. Мрак.

Някак не е реално, тогава, когато се поставя в реална ситуация. Нищо не е на мястото си.
Искам да се кача на втория или третия самолет и да не се приземявам изобщо. Да остана някъде там между предупреждението за закопчаване на коланите и сервирането на напитки. Идеалният делириум.

Разбира се, погледнато от настоящата секунда, всичко се променя.
Придобива съвсем друг смисъл и окраска. Да, довечера ще си купя череши. И най-вероятно няма да започна с учебника. Може би преди това ще заспя.
Да, сряда вечер ще се видя с момичетата. В петък ...ами, не знам.

Единствено по-следващата неделя е отредена за щастие. Много щастие.

И после пак мрак.

Живея в малко, идилистично колелце на хамстер. Той отдавна е мъртъв, но домът му си намери нов обитател.

Намерих я!

От няколко дни на спирката с мен чака някакъв господин.  С много мазна коса, а и нагъл. И винаги се качва от същата врата на трамвая. Няколко минути по-късно, на светофара забелязвам жената с червеното червило. Взимам си мляко и кроасан в един и същ час - 8:57, на 20 метра преди офиса забелязвам слабото момиче с рошавата коса, което все бърза. Явно закъснява за работа.
Това се повтаря вече цяла седмица. Започвам да си мисля, че времето е спряло. Или пък е някакъв "Генезис".

Не спя по цели нощи, след това се наливам с кофеин, вечер отказвам предложения на момичетата и много ме е яд. Искам този месец да свърши. Юни.
А той дори не е почнал.

Открих мястото, на което искам да се омъжа.
Но е прекрасно.







Всъщност имението в Тоскана смятам да го закупя. Не знам с какви пари, но трябва да е мое.
С Бибонс решихме, че ще се вдигат епични партита, а ние ще пием мартини в секси рокли и шапки с широка периферия.

Там ще е много любовно.

То и сега е такова.

Сънувам как живея далеч от тук.
Поне за малко.
Нещата са по-леки.

Гриза си ноктите като полудяла, защото Илиев го няма. Положението не е от най-хубавите.

Скапаният дъжд уби всичко красиво - цветята в двора, черешите в градината.
И той ми омръзна. Миналата година по това време пътувах към плажа и всъщност се къпах в морето.

Ще имаме ли лято този път?

Искам пясък.

От всички брегове

прелива вода. Заплашително, бързо настъпва към мен.
А уж обичах всичко що е водно...

Не, няма наводнение. Всичко е наред :)

Един бряг остана без изгреви и без залези. Без вятър и без дъждове. Без облаци и без слънце. Потънал в мрак, единствено богат със своите обитатели.
А те - малобройни...

Едно съзнание остана празно, бедно и притихнало.
Отиде си от него тъжен спомен. Сърдито е на някой без причина и без укор.
И продължава да е пусто.

Няколко рози издъхнаха едновременно. Сломиха цветове и листенцата заваляха... Сухи, сгърчени и бледи.

А аз будувам.
За пореден път не смея да започна с нищо.
Меланхолия отвъд квадратните метри.
Толкова ли е страшно да признаваш. Толкова ли е опасно да си искрен?

Отминали заблуди, останали си точно там.
Далече.

Един след друг сънища за лодки, плажове и цветове. Спасението ми от преливащата вода.
И един моряк, който ще премине умело до другия бряг. С мен, с искреността, със сърце и с воля.
Благодаря.

Закъснели

След 22 години съществуване осъзнах, че ме е страх да спя на тъмно. Неистово отказвам да изгася лампата. Или просто се оправдавам, че заспивам четейки.
Два месеца след Париж, започнах да го обичам.
Три години след завършването разбирам, че все пак имаше и неприятни моменти.

Закъснелите неща не винаги са лошо нещо. Може би закъснението пристига точно навреме.

Улиците са красиви, гората е по-зелена от всякога, черешите най-вкусни и дните по-хубави.
Белите мъници(кученцата) приличат на мишки и още не могат да виждат и са тооооолкова очарователни.

Ти ще останеш ли?
- Завинаги.


Звучи приятно и притеснително.
Някак търсено.
Желано.

Не закъснявай.

за добро утро и за лека нощ

Понякога да спя с Vogue в леглото действа вдъхновяващо. Нощем сънувам хубави работи.

Жалко, че сутрин не ги помня.

Когато очите ми погълват толкова много неща ежедневно, е някак нормално да ме болят. Всъщност напоследък, освен тези болки прибавям и главоболието, както и една непрекъсната смяна на настроенията. Надявам се да е някаква пролетна треска.

И като говорим за пролет, успях да прихвана и странна алергия.. още се мъча да установя към какво е.

Днес прекарах близо 3 часа бродейки по магазини. Измежду хилядите изкуствени платове успях да потъна толкова дълбоко и все пак да си харесам няколко неща, които бих прекроила и после - да, бих носила. И една шивашка машина би била от полза също.

И така: официално е, заменям желанието за фотоапарат с такова за шевна машина.

Странното беше, че докато си почивах забелязах една, две, три, четири, пет (отварям скоба -о боже - двойка, че и дете| затварям скоба) жени, които изглеждаха добре. Особено едната с червената рокля със син кант и симпатичните обувки в същите цветове. Плюс брошката.
Докато се прибирах слушах Дивна, а момчето на съседната седалка обясняваше по телефона, че утре ще ходи да гледа Аве, след като миналата седмица Чужденецът му бил допаднал. Оле! За българското!

Колкото и да се хулим, добри или лоши... или пък посредствени, все пак сме едно цяло. И правим България. Не пречи да се подкрепяме, ей така от време на време.

Чудни са ми хората днес. (Искаше ми се да познавам и хората от преди 90 години, ама уви)
Дразнещи, смешни, глуповати - навсякъде. Но са толкова забавни. Не може само хубаво, трябва и малко лошо. За разнообразие, за баланс. И по тази причина във фейсбук държа какви ли не чудати хорица. Ако взема, че ги изтрия, една малка частица от смеха ми на ден ще си замине с тях. Не искам така.
И пак... да има баланс.
Сигурно, ако сме заобиколени само с изключително умни, надарени, иновативни и творчески личности, в един момент или ще ни доскучае, или ще полудеем. Не съм сигурна.

А във връзките казват, най-опасно било спокойствието. Склонна съм да се съглася.
Защото така нищо не се случва. Защото карайки се, хората могат да изглаждат характери. Защото все пак, градация трябва да има. Дано за добро.
Какво по-скучно от два перфектно допълващи се характера? Една монотонност... безкрайна

Лека нощ.

Отивам да споря със себе си.

love u, panda

Целувчица и честит личен празник :))

лалетата в градината

и други малки прекрасности около мен в последните дни.

Не знам как, не знам защо, но хубавите неща се случват постоянно.
Или дори да има лоши, те изчезват бързо.

Гледайки нагоре постоянно виждам лъвчета, докато в Париж се рееха ангели. Явно лъвчетата от герба на страната са се промъкнали навсякъде по сградите. Разходете се и огледайте. Особено в центъра.

В моя град бих сложила цветя, не само защото са красиви, ами и  защото ухаят на рай.

Хайде да те отвлека, какво ще кажеш?
Планирам слънце и вятър, вода и полета, череши и ягоди....
И още милион лалета, в градината и извън нея.

Тя ще ти каже – Не се излагай, не прави глупости.
Аз не виждам нищо нередно тук.
Това е свобода.

Тук и там, днес и утре, под завивките, и с шарените чорапки, ще те гъделичкам докато не се ядосаш.
След месец.

Мисля, че това, което повтарят – малките неща те правят щастлив
... не винаги е истина.

Нужна е любов, много любов, големи порции любов, непретеглим грамаж любов.
Към тем, към мен, към нас, към хората, към лалетата, боровинките, черешите, пеперудите и водните кончета.
И уважение.

Липстата му ви прави абсолютни идиоти.

Не че нещо, аз нямам проблем с това.
Вече две години търпя да ми крадат изречения, мисли, идеи и прочие.
Разбирам неща, които може и да са верни за мен, само че в някой предишен живот. Защото в този определено не са се случвали.
И не контактувам с по-горе споменатите ...идиоти. Това ме прави щастлива.

Доволна съм, че след ден ще се прибера и ще ме посрещнат най-лъчезарните усмивки и най-искрените сърца. Нямам търпение.
Да обичам


Да, забравям разни неща. Пропускам уговорки. Закъснявам. Сигурно не съм сериозна.

Разсеяността ми е в кръвта.

Да се удрям без да искам, да губя разни неща, да се спъвам, да си ям ноктите и куп неща, които са ви познати, тъй като и при вас ги има. Навярно.

Но има ли значение?
Най-важното не съм го счупила, нито загубила.

Приключвам.
Сряда е.
Пече слънце.
А в градината цъфтят най-прекрасните лалета.