неделя, 22 декември 2013 г.

Well, now

Сега.

Един от малкото постове за годината, съвсем непринуден и непланиран.

Започва с мисълта:
Какво съчетание е любовта в крайностите? И как обожавам грубата вълна на един зимен пуловер, която е в огромен контраст с кожата ми.
Но те просто си отиват. Стоят добре, когато са заедно. И това е.

Вижте, а ако искате, може само да примигнете.
Вместо цял живот разсъждения за смисъла на живота и тарам тарам той просто свърши. Има няколко, всъщност доста повече неща за вършене.
Сега, само няколко идеи:
- бърз подарък с най-вкусния горещ или течен шоколад за някоя приятелка
- няколко комплимента на хора, които не очакват
- обаждане на стар познат - просто така
- разходка в най-близкото място с живи растения, под последните имам предвид - парк или градинка
- две-три минути от нещо, което правиш добре - не е задължително да вярваш, че го умееш
- разглеждане на снимки от детството
- разглеждане на снимки от снощи
- спонтанно посещение на любимо място - заведение, фризьор, дом на приятел
- облечи се като луд с най-смешните си дрехи, които са пред изхвърляне
- нелепи танци в хола
 и такива разни

За да ти стане забавно

А можеш и просто да си поговориш.
Ето, аз супер много обичам да говоря, да обсъждам, да споря, да размишлявам, да се смея, да мисля на глас. Ето защо една от основните ми трудности в Италия е говоренето. Не че не мога да говоря, мога. Обаче когато не си свикнал с пълното богатство на езика и буквално на секундата преди да кажеш нещо осъзнаваш, че не знаеш точно този синоним или пояснителна дума и те хваща един бяс - защо по дяволите?
И понякога започвам да предпочитам да си мълча, докато не науча всичко, което искам да знам, за да мога да се изразявам по начина, по който аз си мога.

Спомянм си преди една година, а може и две да бяха, колко се бях ядосала точно по Коледа. На хората, на времето, на случките. Всички ми изглеждаха безсмислени и глупави, а аз все едно съм някакъв бог, нали...
Днес и в частност последните дни не спирам да се радвам на всичко, понеже така си реших. И се радвам дори и на хората, които най-малко го заслужават.
Колкото и да съм го повтаряла - вярата в нещо трябва да е основа. Във всичко.
Независимо в какво вярваш.
Просто вярвай.

И после нещата се нареждат.

Предмети се чупят, взаимоотношения се развалят, дори и семействата се разпадат. В крайна сметка сме сами, а толкова се привързваме към хората и предметите, пропускайки да се привържем към себе си.
Обичам приятелите си, който уважават своята личност и са ми приятели може би изначално по тази причина. Ама то си е важно.

Обичаме ли?

Да.

И българите съвсем не сме лоши. Но пък обичаме да се заблуждаваме, че сме. И изсипваме една омраза...

но това е друга тема.

Сега
Нека не си правим новогодишни планове, обещания и равносметки, защото така или иначе ако не сме достатъчно умни да живеем с тях всеки един ден, то какъв е смисълът веднъж годишно да се подсещаме?

На прага между едно завършено и едно тепърва започващо образование моя милост иска да учи, работи и живее с удоволствие.
И започва да действа по този въпрос.