вторник, 5 юни 2012 г.

хамстер в човешки вид

Толкова ужасяващо тъпо съумях да се почувствам днес, че просто не е истина. От средата на нощта до сутринта, от излизането до момента... нещата не вървят на добре. Преследват ме нечисти сенки, стържа по малко от увереността си като парченце кашкавал заминало под рендето. Стърготините се топят.
На прага на поредната сесия не виждам какво ново съм научила. И не, не защото не ходя на лекции, а защото поглеждайки към учебния материал ми се иска изобщо да не бях избрала журналистиката. Или поне тук. Въпреки че мога ли изобщо да се оплача? Нещата ми се подреждат в пъти по-добре от някои хора. А не спирам да искам повече. Бързо.
Стремглаво нагоре, или пък надолу. Кой знае...

Спешната нужда от осеаземо поставяне на мястото не пристига. Също като линейките в нашия квартал. Къде са когато имаш нужда от тях? Къде ми е конструктивната критика, защо не я получавам?
Омръзна ми да чувам единствено как всичко ще бъде наред. Ама аз не искам да е така. Обичам хаоса. Мрак.

Някак не е реално, тогава, когато се поставя в реална ситуация. Нищо не е на мястото си.
Искам да се кача на втория или третия самолет и да не се приземявам изобщо. Да остана някъде там между предупреждението за закопчаване на коланите и сервирането на напитки. Идеалният делириум.

Разбира се, погледнато от настоящата секунда, всичко се променя.
Придобива съвсем друг смисъл и окраска. Да, довечера ще си купя череши. И най-вероятно няма да започна с учебника. Може би преди това ще заспя.
Да, сряда вечер ще се видя с момичетата. В петък ...ами, не знам.

Единствено по-следващата неделя е отредена за щастие. Много щастие.

И после пак мрак.

Живея в малко, идилистично колелце на хамстер. Той отдавна е мъртъв, но домът му си намери нов обитател.