Well, now

Сега.

Един от малкото постове за годината, съвсем непринуден и непланиран.

Започва с мисълта:
Какво съчетание е любовта в крайностите? И как обожавам грубата вълна на един зимен пуловер, която е в огромен контраст с кожата ми.
Но те просто си отиват. Стоят добре, когато са заедно. И това е.

Вижте, а ако искате, може само да примигнете.
Вместо цял живот разсъждения за смисъла на живота и тарам тарам той просто свърши. Има няколко, всъщност доста повече неща за вършене.
Сега, само няколко идеи:
- бърз подарък с най-вкусния горещ или течен шоколад за някоя приятелка
- няколко комплимента на хора, които не очакват
- обаждане на стар познат - просто така
- разходка в най-близкото място с живи растения, под последните имам предвид - парк или градинка
- две-три минути от нещо, което правиш добре - не е задължително да вярваш, че го умееш
- разглеждане на снимки от детството
- разглеждане на снимки от снощи
- спонтанно посещение на любимо място - заведение, фризьор, дом на приятел
- облечи се като луд с най-смешните си дрехи, които са пред изхвърляне
- нелепи танци в хола
 и такива разни

За да ти стане забавно

А можеш и просто да си поговориш.
Ето, аз супер много обичам да говоря, да обсъждам, да споря, да размишлявам, да се смея, да мисля на глас. Ето защо една от основните ми трудности в Италия е говоренето. Не че не мога да говоря, мога. Обаче когато не си свикнал с пълното богатство на езика и буквално на секундата преди да кажеш нещо осъзнаваш, че не знаеш точно този синоним или пояснителна дума и те хваща един бяс - защо по дяволите?
И понякога започвам да предпочитам да си мълча, докато не науча всичко, което искам да знам, за да мога да се изразявам по начина, по който аз си мога.

Спомянм си преди една година, а може и две да бяха, колко се бях ядосала точно по Коледа. На хората, на времето, на случките. Всички ми изглеждаха безсмислени и глупави, а аз все едно съм някакъв бог, нали...
Днес и в частност последните дни не спирам да се радвам на всичко, понеже така си реших. И се радвам дори и на хората, които най-малко го заслужават.
Колкото и да съм го повтаряла - вярата в нещо трябва да е основа. Във всичко.
Независимо в какво вярваш.
Просто вярвай.

И после нещата се нареждат.

Предмети се чупят, взаимоотношения се развалят, дори и семействата се разпадат. В крайна сметка сме сами, а толкова се привързваме към хората и предметите, пропускайки да се привържем към себе си.
Обичам приятелите си, който уважават своята личност и са ми приятели може би изначално по тази причина. Ама то си е важно.

Обичаме ли?

Да.

И българите съвсем не сме лоши. Но пък обичаме да се заблуждаваме, че сме. И изсипваме една омраза...

но това е друга тема.

Сега
Нека не си правим новогодишни планове, обещания и равносметки, защото така или иначе ако не сме достатъчно умни да живеем с тях всеки един ден, то какъв е смисълът веднъж годишно да се подсещаме?

На прага между едно завършено и едно тепърва започващо образование моя милост иска да учи, работи и живее с удоволствие.
И започва да действа по този въпрос.

We are shining

Бурите имат две характеристики: сила и краткотрайност.
Това не му е хубаво на човешките отношения - рискуваш да потънеш в една монотонност или си drama queen фор евър.
Страх ли ви е от обичане? Страх ли ви е от образа на празното легло? Обаче все пак смятам, че сте някъде по средата. Примирение. Трябва да бъдеш с някого, просто да си с някого. Това е лесната част.
А други хора не са така.
Има избор.
Да почувстваш, че си обичан. Ама без онзи страх.

Аз? Аз? Ами. Какво?
Аз пазя в малки черешови черупки късчета любов. Всеки ден я отварям, раздавам и после прибирам каквото е останало. Много ми е хубаво така. Осъзнавам го, когато след едно денонощие без някого, той все пак ми липсва непосилно много. Да си поговорим след години.
Нещата се променят, а може би пък не.

Черешите ги има веднъж в годината и затова са толкова ценни, схващате, нали?

Събуждам се. Море. Заспивам. Полета. Събуждам се. Летя. Заспивам. Чета.

Няма местоположение, липсват и географски ширини. Прозорецът продължава да е отворен, дори когато през него нахлуват кошмари.

От дъното на океана са сабрани най-ценните тържества на душите ни, устояли на всички вълни и водовъртежи.
На това му се казва да си тежиш на мястото.

Още ли ни е страх? Още ли милите думи и добрите дела ни карат да се крием в миши дупки от опасения, че това не може да е истина?

Къде са числата?

Буквите останаха.

Логиката не.

Единствено... вярата, тя е там - зад всяка врата и под всеки прозорец.

Един куфар и две колелца

В това събирам живота си.
Един куфар на две колела.
Вече свикнах да го подреждам и разопаковам за не повече от 10 минути. Личен рекорд? Може би да.
Нещата си стоят така, само чакат да бъдат притиснати и отново закопчани с цип в онзи затвор. На две колела.

Защото всеки се променя. Дните се менят, месеците са различни.
Казват, че годините между 20 и 30 трябва да са най-луди - пътувай, обичай малко или много, бъди егоист относно времето си, прави, това което ти хрумне най-напред, но никога не стъпвай на земята. Лети.
И ние го правим, взимаме прибързани решения, друг път мислим повече, но през цялото време сме в облаците. На меко и удобно.
Защото след още малко ще се наложи да ударим твърдата земя. Или по-лошо - директно ще се разбием в нея.

Умишлено или не се заобикалям с мечтатели, вярващи и мислители, но най-вече тези, които могат да виждат през мен. В ума ми.
Полезно е.
Нещата се подреждат.
Позитивните мисли се прокрадват зад прозореца сутрин, а вечер вече нахлуват из цялата стая.

А мисълта, че нещата са били писани така е побъркваща и дразни. Какво би следвало да означава - съдбата така е решила? Нима?

Не е лошо, че ни е страх, лошо е, когато си губим времето като не следваме мечтите си от опасения, че ще си загубим времето.
Мхм?

Всичко е наред.
Разходките с 30 килограмово хъски всяка сутрин гарантират сваляне на килограми. А фактът, че зъбите го сърбят усложнява всичко, при положение, че пръстите ми са му особено вкусни. А той винаги е толкова игрив, чак ти става тъжно, когато го оставиш за час завързан.
И по този начин - цял уикенд, вместо да уча, аз разхождах кучето и се лигавехме.
Но го направих щастливо, нали?
Дипломната нека почака още малко. Ще я напиша.

Преди няколко дни се изненадах когато на нищо и никаква улица в София, ме изпревари кола, от която някой силно викаше: "Полиии, Полиии!" Е, обърнах се - не познах никого.
Така ли стана вече?
Имаме познати навсякъде или хората научават за нас, без да сме се здрависали един с друг?
Удобно е да си г-н Никой.
Има своите предимства.

А понякога просто така, по пътя към една цел се случва да се разсеяме и в това си загубване намираме по-смислена цел.
Затова няма лошо да се изгубиш. Луташ се известно време, но накрая винаги си е заслужавало.
А на мен ми се случва така: когато се изгубвам в гората, успявам да намеря себе си. Или поне минутка спокойствие. И там, в тишината, съм аз.
Желанията ми, мислите ми, записаните в тефтера идеи...
Чисти

Затова - запознавайте се с нови хора, не се страхувайте да изберете някой непознат път, движете се, събуждайте се силни, слушайте ужасно много музика и творете.

След малко животът ще свърши.

Не че нещо,

Не че нещо, но не мога да разбера как всички италианци се скъсват да ядат паста, кроасани, пици, маскарпоне, нутела и после продължават да изглеждат добре. Не е нормално, ама сигурно е в гените.
Нещо не е било наред в римляните, за добро.

Междувременно аз, заедно с моето нищо-неправене се отправяме в други посоки. И както винаги от пълна скука изведнъж не остава време за нищо и се чудя кое след кое и как.
Е да, аз.






Не е нормално няколко дни подред да не мога да спя нормално, да сънувам мюсли в по-старата квартира, странни италиански шефове, как съм китайка и пребивам някакви мъже по улиците.
Най-вероятно не се наяждам достатъчно, не искам да съм служител никому, но в същото време трябва да доминирам като мъж, вместо мъжа.

И като стана дума за мъже, с моят можем да се избием във всяка една секунда, но нали има и капка дипломатичност  в циркулиращата ми кръв, някак успяваме да намерим баланса.
Ето как например по време на каране, както си крещим, аз оформям вечерята във форма на сърца. Ей, понеже вътрешното ми сърце иска да си има другарчета в стомаха.

А ако преди спях като бяла мечка, сега се въртя (по-скоро измествам) и се стряскам при всякакви звуци, защото очаквам новина от приятелка. Примерно. Той мозъкът ми в спящо състояние е страшно активен, между другото.

Но нещата са добре, всичко е хубаво, ново, различно и все пак вече познато.
Обичам го този град, обичам дори и областта.
А най-много обичам, че имам мои места, мои открития, мои улици, магазини и камъчета по улиците.
Само някой трябва да ми подари някоя друга тапа за уши, защото се измарям да слушам "говора" на хората. Толкова са шумни, че даже музика спрях да слушам, защото копнея за тишина. А не е хубаво така, не не !

Въпреки, че нощем си я получавам в изобилие.

И пак вечерно време е най-прекрасно.
Сутрин все се залежавам, как ми липсва онова ранно ставане и закъсняването за работа. А казвала ли съм, че тук работят от 10? И имат почивка между 1 и 4 следобед?
А, кеф, нали!
Понеделник е новата неделя (или старата ли, не знам), не се работи, всичко е затворено, а за да си намеря бадемово брашно за френските макарони трябва да претърся суперите в радиус от 15 километра. Ама успявам, де.