В това събирам живота си. Един куфар на две колела.
Вече свикнах да го подреждам и разопаковам за не повече от 10 минути. Личен рекорд? Може би да.
Нещата си стоят така, само чакат да бъдат притиснати и отново закопчани с цип в онзи затвор. На две колела.
Защото всеки се променя. Дните се менят, месеците са различни.
Казват, че годините между 20 и 30 трябва да са най-луди - пътувай, обичай малко или много, бъди егоист относно времето си, прави, това което ти хрумне най-напред, но никога не стъпвай на земята. Лети.
И ние го правим, взимаме прибързани решения, друг път мислим повече, но през цялото време сме в облаците. На меко и удобно.
Защото след още малко ще се наложи да ударим твърдата земя. Или по-лошо - директно ще се разбием в нея.
Умишлено или не се заобикалям с мечтатели, вярващи и мислители, но най-вече тези, които могат да виждат през мен. В ума ми.
Полезно е.
Нещата се подреждат.
Позитивните мисли се прокрадват зад прозореца сутрин, а вечер вече нахлуват из цялата стая.
А мисълта, че нещата са били писани така е побъркваща и дразни. Какво би следвало да означава - съдбата така е решила? Нима?
Не е лошо, че ни е страх, лошо е, когато си губим времето като не следваме мечтите си от опасения, че ще си загубим времето.
Мхм?
Всичко е наред.
Разходките с 30 килограмово хъски всяка сутрин гарантират сваляне на килограми. А фактът, че зъбите го сърбят усложнява всичко, при положение, че пръстите ми са му особено вкусни. А той винаги е толкова игрив, чак ти става тъжно, когато го оставиш за час завързан.
И по този начин - цял уикенд, вместо да уча, аз разхождах кучето и се лигавехме.
Но го направих щастливо, нали?
Дипломната нека почака още малко. Ще я напиша.
Преди няколко дни се изненадах когато на нищо и никаква улица в София, ме изпревари кола, от която някой силно викаше: "Полиии, Полиии!" Е, обърнах се - не познах никого.
Така ли стана вече?
Имаме познати навсякъде или хората научават за нас, без да сме се здрависали един с друг?
Удобно е да си г-н Никой.
Има своите предимства.
А понякога просто така, по пътя към една цел се случва да се разсеяме и в това си загубване намираме по-смислена цел.
Затова няма лошо да се изгубиш. Луташ се известно време, но накрая винаги си е заслужавало.
А на мен ми се случва така: когато се изгубвам в гората, успявам да намеря себе си. Или поне минутка спокойствие. И там, в тишината, съм аз.
Желанията ми, мислите ми, записаните в тефтера идеи...
Чисти
Затова - запознавайте се с нови хора, не се страхувайте да изберете някой непознат път, движете се, събуждайте се силни, слушайте ужасно много музика и творете.
След малко животът ще свърши.
