A me mi piace così

И punto.
Една седмица в София/Търново и склонноста ми към депресивно мислене се засили.
Или както бих казала - високото ниво на емоционалност дойде.
Ами да.
Нормално е, просто съм човеколюбец. Липсват ми приятелите, близките, всички онези същества, които допълват същността ми.
А аз все обичам да повтарям, че съм си самодостатъчна и дълго време се опитвах да се убедя твърдо в това, дори мисля, че на моменти успявах...
Но както и да е, НЕ е така.

След 3 години самостоятелно живуркане, сега живея с него. И от има-няма половин година е така. Харесва ми.
Не ми липсва самота, наслаждавам й се в определени моменти. Но със сигурност и сигурно съм сигурна, че да сме двама е в пъти по-добре. Дори прекрасно.

Тази есен е сезонът на започвамедаживеемдвамазаедно. Колко познати дойдоха и те на тая...
:)

А аз съм много на мястото си.
Странното стечение на обстоятелства ме домъкна, дори довлече дотук.
И въпреки че страшно много неща ми липсват, както например да се събудя в 9 без 15, осъзнавайки, че закъснявам за работа (да, и това) :) , съм точно там, където трябва и искам.

Няма усещане, което да се сравни със сутрешната ми разходка към училище, малките улички на Brera, мирисът на кафе и художниците на ъгъла.
Обичам го този град, две минути пеша или с колело из вече любимите ми места са достатъчни да се отпусна, да забравя, да съм...

Mi piace così.

Ще се видим отново

Със спомените.
С местата.
Дългите неделни разходки.
И една чаша горещ шоколад.

Когато избирах да избера, не се колебах. Когато избирах да прекратя, не се замислих.
Когато избирам да усетя, милиони вълни минават през мен. Ту студени, ту още по-студени.
Решението само по себе си не е сложно.
Чувствата са препядствието.
Да усетиш, да си позволиш да бъдеш емоционален, да можеш да плачеш, да се смееш
...
и всичко това да е истинско.

Преди време всичко, което се случваше беше продиктувано от емоция.
Преди време всичко бе... всичко.

По-късно, в настоящето, всичко е минимална част от себе си. Всичкото.
Намалени емоции, затъпени сетива.

Превъплащенията са по-лесни от всякога. Странно.
Единствено хората могат да ни накарат да се променяме така.
И ето ме мен - намерих човек, който от побеснял хищник ме превръща в спящо бяло зайче. И обратното.

Хиляда дни по-рано възприемах слабостта за неприемлива. Малка, грозна, гладна хиена, на която не бива да даваме храна.
Хиената се превърна в домашен любимец.

И като стана дума, умирам за кучета, а от няколко дни имам специална връзка с абсолютно всеки кавалер кинг чарлз шпаньол на планетата. Вече си и намигаме.

Ще се видим отново. С вас. Съвсем скоро.

Когато открия чифт еднакви чорапи след пране. Или когато приема за нормално висенето по университетски стаи в България. А може би и когато спра да заспивам по време на филми. Редките случаи на последното говорят за 1) филм на Уди Алън 2) или с участието на Джони Деп 3) а също и на Кристофър Нолан.


Значи, вече обичам Франция една идея повече.
Причината е една девойка, с красивото име Chloe. Няма по-забавно нещо от френско-италиански. Обожавам да го слушам.
Изключваме плашещата ми учителка (защо винаги налитам на такива преподаватели по италиански) и нещата тук се нареждат прекрасно.
+ 3 килограма отгоре: неприятности.
Но тях ги забравям преждевременно.

Да се върнем на спомените.
Които бавно, много бавно, мъчително бавно се точат, проточват и накрая изливат в една мивка без сифон. Ей така лежерно се плискат там.

Ще се видим отново с вас, някога. Ако зависи от мен - в следващ живот.

И междувременно аз ще продължавам да сънувам кошмари, това е ясно.
Подозирам заговор между отворените прозорци и една картина на стената (посегателството върху нея предстои).

И продължавам да обичам хора, които могат да отговярят, говорят, разговарят, разсмиват и карат да мислиш. На изчезване са.

Да ги спасим.

И така
да се видим отново.