Жалко, че сутрин не ги помня.
Когато очите ми погълват толкова много неща ежедневно, е някак нормално да ме болят. Всъщност напоследък, освен тези болки прибавям и главоболието, както и една непрекъсната смяна на настроенията. Надявам се да е някаква пролетна треска.
И като говорим за пролет, успях да прихвана и странна алергия.. още се мъча да установя към какво е.
Днес прекарах близо 3 часа бродейки по магазини. Измежду хилядите изкуствени платове успях да потъна толкова дълбоко и все пак да си харесам няколко неща, които бих прекроила и после - да, бих носила. И една шивашка машина би била от полза също.
И така: официално е, заменям желанието за фотоапарат с такова за шевна машина.
Странното беше, че докато си почивах забелязах една, две, три, четири, пет (отварям скоба -о боже - двойка, че и дете| затварям скоба) жени, които изглеждаха добре. Особено едната с червената рокля със син кант и симпатичните обувки в същите цветове. Плюс брошката.
Докато се прибирах слушах Дивна, а момчето на съседната седалка обясняваше по телефона, че утре ще ходи да гледа Аве, след като миналата седмица Чужденецът му бил допаднал. Оле! За българското!
Колкото и да се хулим, добри или лоши... или пък посредствени, все пак сме едно цяло. И правим България. Не пречи да се подкрепяме, ей така от време на време.
Чудни са ми хората днес. (Искаше ми се да познавам и хората от преди 90 години, ама уви)
Дразнещи, смешни, глуповати - навсякъде. Но са толкова забавни. Не може само хубаво, трябва и малко лошо. За разнообразие, за баланс. И по тази причина във фейсбук държа какви ли не чудати хорица. Ако взема, че ги изтрия, една малка частица от смеха ми на ден ще си замине с тях. Не искам така.
И пак... да има баланс.
Сигурно, ако сме заобиколени само с изключително умни, надарени, иновативни и творчески личности, в един момент или ще ни доскучае, или ще полудеем. Не съм сигурна.
А във връзките казват, най-опасно било спокойствието. Склонна съм да се съглася.
Защото така нищо не се случва. Защото карайки се, хората могат да изглаждат характери. Защото все пак, градация трябва да има. Дано за добро.
Какво по-скучно от два перфектно допълващи се характера? Една монотонност... безкрайна
Лека нощ.
Отивам да споря със себе си.
