Още 48 дни

До Коледа.

Не че ги броя...

Този път времето беше настояще, а часовникът - от бъдещето. Въртеше се със страшна скорост, да знаете!
И докато стрелката се премести, ежедневието се е променило, приоритетите са други, ценностите - изменени...

Оставени на произвола, единствен избор откриваха в споделяне на общата надежда.
Че така е по-добре.

Това, че се отказвам, не значи... всъщност - да, предавам се.
Предавам се пред обстоятелствата.
Пазя силите си за нещо по-смислено.

Защото гумените мечета в Монца са най-вкусни!
И понеже успявам да разбирам филмите на италиански. Е, почти...
Не търся. Намирам се. Откриваш ме.
Будя се.
Заспивам.
Усмихвам се.
Усмихваш се.

Разхвърлям.
Подреждам.
Животът е бъркотия.

Исках да видя светлина в тунела. Той бил зазидан.

Обърнах се. Видях пространство без тунели.

Светло е.

Омръзна ми вечер да говоря за любов.
И денем също.
Какво толкова ви е направила, че я закачате?
Оставете я на мира... Намерете си друга виновница.
Попитайте себе си
Кой създаде проблемите ви?...
Тя ли?

Аз бях.
много неща, но не и това

Гневна, спокойна, щастлива, вярвяща, усмихната, нацупена, разглезена, изморена, насълзена, жизнерадостна, луда, критикуваща, упрекваща, разбираща, безкрайна, нежна, бяла, тръпчива, бързаща, замислена, четяща, скубеща и още много. Но не и скучна.

И честно казано - така предпочитам да продължа и занапред.
Виж какво - никак не харесвам твърдите определения.
Ни най-малко не искам да казвам "ако..., то значи..."
Но моля те, опитай да ме приемеш такава.
Неразбрана и странна.
И вкус на боровинки.

Ако обичате, един сладолед, моля!
Лешников, благодаря.

И така започват някои неща.

Не си позволявайте да изпитвате страх от самолети, недейте.

От мен едно (или пък две) - хората, които крият и измислят нови имена на вече познати неща, твърде скоро ще бъдат нещастни.
Аз не съм пророк, не.
Аз не съм учител, не.
Но виждам (защо изобщо ми прави впечатление?), всеки ден виждам... лицемерие. Не, не е онова, което редовно набиваме в очите на някого, казвайки "Лицемер долен, знаех си, че си такъв!" Не е и онова лицемерие, което твърдим, че цяла българия (вече изписвам страната ни с малка буква, защото се смалява от тесногърдие и без това) притежава. А е лицемерието на най-искрените. Най-откритите. И те, в чистота си стават лицемери. Защо ли?
Понеже нали знаете, че само приспособимите оцеляват. Нуждата притиска. Ситуацията изисква. Условията са такива.
Настояще в настоящия момент.

Тъжно е, когато се налага да скриеш силни качества. Жалко е, когато единственият шанс да бъдеш велик, е да бъдеш с това и най-долен, и най-нещастен. (А може би в някаква последователност тези имат смисъл)
Но така са написани правилата. Не знам от кого.
Само че са адски верни. И кривнеш ли ... кривата пътека ти прави компания.
Правата вече я няма.

......................................................................................................................................................

Да, тъй хубаво е да има вино. И цялата италианска кухня на 30 см разстояние. И малки, тесни улички. И въздух на романтика. И приглушена светлина. И ...бели коне

(олеле!)

Но не се заблуждавайте. Нужно е много повече за любов.
Ох, защо пак любов?! ....

Или пък щастие?

Знаете ли, според мен думата е - доволство.
Доволство от себе си. Доволство от другите. Задоволен психически, физически, емоционално, парично, хранително, алкохолно, нагонно (има ли такава дума? да, добре. няма), човек се чувства щастлив. Или греша?
Да махнем парите, храната и алкохола. (всъщност второто и третото могат да са следствие от първото)
И да оставим емоционално, физически и психически. Душа и тяло. Тяло и душа.
Та това е то цял един човек!
Какво по-просто...

работата е там, че всеки има различни нужди.
или поне си мисли, че са различни.

в основата си, те са еднакви.
човешки са.

Главните букви не са ми симпатични днес.

Земята е малка. И твърде тясна.
Не спирайте да си го повтаряте.

горещо капучино някога...тогава

Съвсем случайно отворих прозореца и позволих на студа да влезе при мен, в стаята.
Оказа се, че не е толкова чудовищен както бях очаквала.
Всъщност успя да изгони всички топли и досадни частици от въздуха...

Честито.

Няма, няма, няма (за пореден път) НЯМА случайни неща.

Когато ти нямаш времето, нито желанието, нито ..нищото
да обърнеш внимание
да искаш
да търсиш
НЕЩОТО
вече изчезва
за теб.

Липса.

Дай ми минута време, накарай ме да спра!
Защото след 20 секунди няма да съм същата... а след две минути животът вече ще е друг.
Кого ще нараниш после?
Къде ще избягаш следващия път?

Значи, това е ... сбогуване.

Чудя се как ли се чувстват книгите, когато пожълтяват? Защото съм убедена, че книгите имат чувства...

Тази вечер си правим компания с Hurts. Но дори не е болка, радост е.
По-добра от любов.

Хронология на неосъзнатото.
Върнах се обратно, напълно на старта.

Не съм предполагала, че къдравите коси се привличат. Ами аз май доста си падам по косите ти ;) (боже, това може ли толкова глупаво да звучи?!)





















Хубаво е да има кого да прегръщаш.
Не само в Италия.

Километрите ме привличат. Като афродизиак. Имаме някаква странна връзка с тях, един без друг наистина не можем.

Хайде да забегнем някъде за Коледа, става ли?
Искам просто да бъда отнесена... не само стомахът ми да го отнася.
Днес казах "сбогом" на един куп вкусотии. Мисля, че е много подходящо да кажа и още едно сбогом...

Малко е странно усещането.
Ситуацията е неочаквана.
Искам да ти кажа няколко неща, които мисля, че няма да разбереш, затова не ги ти споделям. Още не им е дошло времето. Не, аз не премълчавам...просто изчаквам.

Какво ще кажете за джаз по никое време?

А ... аз винаги пиша по никое време.
Тази вечер обаче времето е много някое!

Пихме капучино с мед (ех, понякога и бейлис) на закуска.
Горещо, горещо... изгаря небцето. Нямам против, обичам пламъчета.
Поръчай ми още едно, ако обичаш.




Аз искам да ти кажа, че светът приключва след три дни. Ще запомниш ли всичко хубаво или ще избягаш да търсиш най-хубавото?
Задоволяваме ли се с по-малко? Или правим разумният избор?

Хайде, кажете го.
Толкова решения взимаме от страх!
Някой ден, когато порасна - каза си тя, - ще имам повече от сега.
И порасна...но има далеч по-малко.
Един много по-тесен свят и живот с ограничения.
Защо повярвахме, че нещо ни спира?
Нима можем само толкова малко?
Как така позволихме на "не става" да съществува?

Добре е да имаме уютни стаи, топло легло, което да ни посреща вечер, вкусна вечеря и приятели за дъъълги разговори.
Само, че някъде забравяме прогреса. Логичният път на продължението.
Защо масово четем книги само (и то задължителните) в училище?
За да може после всеки да се похвалим, че знае цитатите от "Малкият принц" и завършека на "Под игото"?
Ъ...?!

Защо научаваме английски и света вече е наш?
Защо отиваме в друга държава и следователно сме безкрайно богати?
Защо си избираме нещо и се задоволяваме с него?
Нали има и по-добро, нали можем и повече? Какъв е този безумен мозъчен мързел?
Никак не искам да стоя на едно място, ама никак....
И не смятам, че е нужно някой да ме ритне, за да помръдна.
Каква скука е наоколо, честно...
Не ми е така тъжно за мръсотията в градовете, дупките по улиците, липсата на зелени площи в центъра, бездомните кучета, мизерните общински пространства и т.н, колкото ми е тъжно за безсмислените разговори, които водим един с друг. Мъчително е да свеждаш думите си до описание на действията, които извършваш през деня, коментари за околните и евентуално времето, политиците, новия сериал и откриването на IKEA/нов мол и т.н/
Сериозно, много е мъчително!
И ето защо понякога ме е яд да съм тук.
И не стомахът ще ме боли (сигурно и гастритът ми е от чисто български характер), ами и душата...


Понякога решавам да създам различни съдби на хората, които виждам. Режисирам ги в удобни роли, добре подредени на сцената. Колко по-интересно се получава. Но не искам да съм самотна в това си начинание.
Друг път рисувам с пръст във въздуха и си измислям картини от други светове. Би било хубаво да има една рисуваща ръка насреща.
А когато остане просто нощната тишина, свита, бездомна и рядко тъжна.. да мога да ти разказвам без думи. Без дори да е нужен и звук. Дори без допир даже. Само с трептене на въздуха.

Моят прозорец няма перваз. И стената не достига до ъгъл. А огледалото се простира навсякъде.
Смееш ли да заявиш, че познаваш тази стая?
Мислиш ли, че ще дишаш спокойно в нея... дано е така.


Но няма проблем.

В тази секунда, някъде по средата между 1:34 и и 1:35 толкова искам да обичам!
След време вместо в обратното, се убеждавам, че най-силното страдание не може да се сравнява по никакъв начин с най-силната радост. Следователно си заслужава да страдаш.
Защото е човешко. Няма да си намерим рицари, нито самодиви, камо ли крале и кралици. Ще открием грешки, недоразумения, объркване и глупост понякога. Но кой не е глупав?


830 думи по-късно се уморих от себе си.

А искам утре да се събудя с време за закуска и желание за работа.
Нали знаете...Когато работата ти всъщност е да пишеш, е много важно да харесваш това, което пишеш. Обратното има пагубно въздействие.
Аз дишам спокойно в офиса. И това ми е достатъчно ...

След 5 пъти превъртяната Corinne Bailey Rae, в главата ми има много, много сън.

И сънища, които чакат да бъдат пуснати на воля.

Хайде, моля...заповядайте.

Сладки, солени, кисели, горчиви, но най-вече в вкус на горещо капучино. Очаквам ви.

white, white, white

Някой ден ще живея в бяло. Ето така:

emotions on board

Светли нощи и тъмни дни.
В живота ми.

Кажи му да помни, накарай го да вижда, принуди го да чува...

Знам колко мразя да съм объркана.
Знам колко е лесно някой друг да взима решения. Знам колко е тежко да вземеш сам едно и то да е грешното. Но няма по-велико чувство от риска и щастливите му последствия.
И най-важното - да не стоиш безмълваен. Да не се колебаеш. Да бъдеш решителен.

Стоиш на стълбите пред блока, държиш сърцето си в ръце и стискаш силно.
Има дни, в които трябва да му дадеш да бие свободно, да го оставиш да следва своя ритъм.

Не искам да чакам. Ужасно е.
Предпочитам да вися на всяка опашка за такси, молби и какви ли не документи пред това чакане.
Искам да престана да виждам бъдеще неопределено, причинено от минало свършено.
Но това бъдеще е така усмихнато...
Сънувам те. Че си най-добрият човек. Най-щастливият... Най-усмихнатият.

Смених всичко старо. Новото до този етап не изглежда по-добре. Писна ми да съм силна. Силата причинява болка. Изкопчва вярата...

Дали всичко в живота се връща като бумеранг? Искам да е така...

роклята ми още чернее

И все си е черна.
Колко изтъркано, колко скучно... малка черна рокля. С големи бели светли спомени, останали по нея.

Преподреждах гардеробните си мисли, както и тези с шкафовете и рафтовете. Добре се получи, смея да твърдя.

Очаквам чудовището да дойде у нас след точно 4 дни.
От женски род, разбира се.
Коткааааааааааааааааааааааааа!
Те май имаха нокти, а?

Телефонът звъни. Защо винаги в 1 съм гладна, а в 2 някой ме търси?
Нощите не са ли за сън?

Ха, всичко друго, ама не и това....

Този път си мисля за белези.
Онзи на коляното, правата черта върху ръката, сълзата на бедрото, още една черта на кръста, малкото кръгче до показалеца. Няколко спъвания,колело, бордюр, едно-две изгаряния, камъчета, табели, ютия, нож и консерва.

Как да го обясня - способност е. Истински талант даже - да се сблъскваш с всичко челно.

Като онова проклето пюре като бебе - ти не го искаш, ама то винаги е точно пред теб, насочено към устата ти - "Хайде една лъжичка за мамаааа"

И аз не искам да имам белези, ама те се лепват твърде нахално върху тялото ми и там си и остават. Да, ясно, че им харесва, ама чак пък толкова...


Тук е зззззамръзващо. Мислех си, че вкъщи винаги е топло, ама май съм грешала. Някой е отворил прозореца и е пуснал вятъра вътре и това не е татко.
Освен това цветята от стените са изсъхнали.
Дали ще ме сметнете за луда, ако кажа, че пазя два-три букета от 17-я, 18-я и 19-я си рожден ден?
Бели рози са.
Но не съм го казала.

Лошо. Много, много лошо.
Още един белег.
На десния глезен.
Отново от смс.

Аз не мога да схвана логиката. Все не успявам. Аман от логика, значи!
Не може ли без нея...?

Изпитвам изпитани чувства. Белези от минало време. Избледняват и после бам - ярка светлина - пак се върнаха.

Ти виждаш, това, което искаш да видиш. Чуваш избирателно. Усещаш капризно.
Ти си егоист.

Аз съм егоист.

Какво по-хубаво?

Две череши с обща дръжка на един клон. Едната расте, другата притичва. Едната червенее, другата бледнее. Ама череши, нали?

Забелязвали ли сте някога колко са объркани мислите ми?

хубаво е, че поне аз си ги разбирам.

За теб.. искам да бъдеш разбран.
Аз не мога да те разбера. Понеже не се разбирам с логиката. А ти си логика. Можеш ли да не бъдеш?

Преди време казах, че когато някой ме накара да скоча с бънджи ще му изпълня едно желание.
Е, чакам заявката.

За да я обявиш, ще трябва да ми напишеш смс. Ама моля те, нека бъде смс без белег. Чистичък, спретнат, по възможност бял. Нека само препинателните знаци са в черно.

...

А аз драги хора съм някъде там, на път към усмихнатото пълнолуние, почти на 100 километра от най-силния белег, отвърд нищото, по-близо до една трапчинка и далеч от земята.

Не ми трябват татуировки, имам белези.
"Абе" - ще си каже някой - "тази опищя света за две-три драскотини".
 Ми да. Ти като не можеш да пищиш - мълчи си. Писъците са привилегия за малцина.


Добро утро.
Отивам да си направя кафе.
Ти искаш ли едно?
С две черни захарчета, нали?
...

just...be

Абе май няма да го трия.

Има причини за усмивки, има неща, които се случват изненадващо и най-вече: има хора за обичане.

Затова съм...
Щастлива :)

Хаос. хаоС. Тази хубава дума.

Хаосът е благословия.
Със свой ред.
И логика.

Страшна логика, при това.

Обувките са нервни, не знаят къде са половинките им. Откривам една в гардероба. Шкафът за обувки всъщност е пълен с чехли. Къде по дяволите са токчетата?!?!
А, в кутията.
Добре.

Само че и гривните ми липсват, а когато местонахождението им съвпадне с шкафчето в банята (където определено нямат работа), ми иде да преподредя целия апартамент.
Пак ще е бъркотия, не искам да се заблуждавам.

Май е най-добре да изляза и да оставя хаосът сам да се обърква.
Движа се пренебрежително, небрежно и хаотично. Ето, заразно е .. хаосът се е настанил и в мен, не му стигна само квартирата!

Ако живееш спокойно, ако няма какво да те изненада, ако се чувстваш толкова необезспокояващо комфортно, излез! Блъсни се за Бога в нещо! И благодари на живота (или някой човек), че те е наранил, та да си след това пълноценен.

Аз споря с разочарованието и влизам в конфликти с тъгата. Че съм глупава (1 на въпрос) и че 1. те пропъдих от света си, 2. не мога и някак не искам да забравя, 3. виждам в черно-бяло всичко наоколо. Освен това излизам и неразумна с постъпките си (2 на въпрос) Логиката отказва, мислите мигат в червено.

Снимки на зелени очи, мекотата на онази част от рамото, телепатичното мислене, смехът в синхрон, звукът на излитащи самолети, много много много бяло вино, спорът кой ще влезе пръв в банята, караниците "защо ПАК ме снимаш", бележките във въздуха, банички и палачинки на закуска... и един мушмул.

Не съм те молила да ми показваш тази версия на живота. Бета е добре, но официално...?
Имам перманентно главоболие, причинено от повтаряща се мисъл....
"Ролята на режисьор май не е за мен."

Когато мъжете започнат да се страхуват, изваждат куп щитове и брони. Броят на предпазните действия се увеличава максимално.
Винаги е по-добре да натиснеш "quit" невредим.
Но понякога вече е късно.

Аз защо продължавам да пиша по темата?
Извинявам се.
Междувременно нека септември бързо стане май.
Не искам рожден ден без теб, не искам Нова година без теб, може ли да прескочим месеците?


И благодаря на един човек в София с мислене в правилната посока. И добри решения.

Кой би се гордял с признание за слабост?

Лъжите ни определят най-добре като хора. Истините са по-страшни. Ако и тях си ги кажем, как ще ни познаят?

Аз дали лъжа?
Я, познайте!

Всъщност сега отивам много да се забавлявам. И животът никога не е бил лош. Ние сме лошите.
Вечерите са по-красиви от всякога.
Смелостта е за тези, на които им липсва.
Другите я наричаме ежедневие.
Смелост е да си отвориш очите сутрин даже.

Идеите ми се превръщат в реалност (благодарение на Марти (която овсен всичко останало, вече и шие светкавично за два дни))

А при теб как е?
Водата прозрачна ли е?
Мислите прозрачни ли са?
А чувствата избистрили ли са се?
Морето нощем вълнува ли се?
Слънцето през деня пари ли ?
Гмуркаш ли се внимателно?
Когато скачаш, ще има ли кой да ти каже "Обичам те"?


Слушам някакви песни, чието съдържание не разбирам. Предполагам, че така е по-добре.

Този номер временно не съществува.

И септември дойде.




Нали знаете, че не е препоръчително да прекалявате с каквото и да е?
Крайности, крайности..как мразя да се стига до тях.

Казвам ви, ако още някой познат вземе, че се ожени до края на годината, то аз ще се преместя в друга държава, където нямам познати. И така ще започна щастлив живот от начало.
Те сватбите като цяло са хубаво нещо, даже много хубаво, ама някак не стигам до смисъла. Ако можех, бих вдигала по една всеки месец - за купона. Но основната идея, която би трябвало да е любовта, се губи нейде по пътя. Или след женитбата.
Добре де, все в крайна сметка се губи.
Не мислите ли, че се губи?
Не?

Хм, колко странно. Аз бях убедена в противното.

Дали не е смешно, мотото на блога ми да е свързано с любов? Аз сбъркана ли съм? В какво ли съм вярвала?

Когато в последните няколко месеца повече от 10 души те попитат:
- Какво ти има мила, добре ли си?
И аз:
- Защо за Бога да не съм добре?
- Ами не се усмихваш. Преди беше вечно усмихната...

Тогава е време да се замислиш.

Дали имаш проблем със зъбите?
Или пък нещо не е наред с кожата на лицето?
Всъщност най-вероятно ти си се усмихвал, но хората имат зрителни проблеми.
Да, пращаш ги на очен и така най-лесно се освобождаваш от тревожната мисъл.
За предпочитане е да не я пускаш повече в дебрите на мозъка си. М*мка му, тя не видя ли, че на входа пише "Забранено за мисли под 18"?!
Какво сега, мислите не могат ли да четат?

Вечерите стават все по-синкави. Имаше едно малко уиски, след това имаше второ малко... после малките бяха недостатъчни, кой изобщо пие по едно малко? Откъде накъде ще има такова измерване?

Вижте, аз нямам притеснения за почти абсолютно нищо.
Знам си, че не е нужно да се напрягам.
Знам, че нещата се случват.
Като с шофирането.
Тялото ти е колата, мозъкът е шофьора, само понякога има странични намеси от съдбата, която решава, че настилката трябва да е морка или пък завоите - остри. И когато в насрещното се появи един глупак, който е забравил на дълги се случва бруталната катастрофа. С повече късмет се измъкваш невредим.
А за най-сигурно е хубаво да си пускал "off" на чувствата, пардон - сложил колан, когато тръгваш на път.




Чудя се коя стая ми харесва повече?
Тази в Търново, която има бледо прасковени стени с безброй цветя по тях и един огромен надпис DREAMS DO COME TRUE на вратата. Или софийската - изчистена, с моя снимка на стената (жал ми е да я махна ...милата, такъв скъп подарък е), един цитат на Шанел по средата и грозен килим на земята. Дали да вярвам в такива хубави неща, да заспивам насред слънчеви полета и да излизам от стаята с идеята, че всичко, за което се боря ще се случи или пък да мисля първо за себе си, да се държа непукистки като Коко и да се въргалям в мръсотията на заобикалящите ме обстоятелства (...и хора)?

Най-ужасно е да се мъчиш да разбереш себе си в минало време.
Да се опитваш да осъзнаеш защо си постъпил по определен начин в даден момент.
Аз себе си не се разбирам и не ме е срам да си го призная.
Дори не знам дали вече се обичам (достатъчно).
За сметка на това пък има двама-трима обитатели на планетата, които много добре ги разбирам.
Чак ми се иска да не е така.

Ако не друго, човек наистина се учи от грешките си.
Поне в случай, че е сравнително умен.


Някои хора твърдят, че животът продължава, ама на мен лично ми писна от заучени фрази. (добре де, аз самата употребявам често такива, сега защо лъжа?)
От конкретната ми е писнало, айде.
Част от гореописаните, които го твърдят това нещо...небивалото... Те, именно те, до такава степен са спрели. Не - дори са замръзнали, ако трябва да сме честни.
Нужно е да мине есента, зимата да приключи, пролетта да си замине и чак тогава да дойде лятото, та да ги стопи.
Тоест, разбрахте ме - цяла една година, за да се промени нещо... в живота им. А понякога дори отнема и повече.
Но нека те да си мислят, че всичко продължава.

Аз предпочитам да си дам нужното време безсмислие и нищо-не-случване. Да усетя наистина как всичко стопира на място. И после да се рестартирам.

road to the heart

Единственият пръст, който е свързан със сърцето (благодарение на вена) е безименния на лявата ръка. Затова там се слагат брачните халки.
Аз на моя си имам пръстенче със стъпки, който не съм сваляла от 14 години (да, пръстите ми са със същите размери и днес). Майка ми го подари когато тръгвах на училище в първи клас и ми каза "Нека стъпките са само напред и с всяка изминала година стават все по-големи"
Да продължавам винаги напред беше мото на сърцето ми. Сега силно се опитвам да си спомня как точно се прави това.

Къде отиват душите ни след края?

Как се продължава, когато вече някой го няма?

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Правилата:
1. Усмихвай се
2. Вярвай
3. Обичай

вече не са в сила.

Предполага се, че любовта, която си дал, след време (или ако имаш късмет - в същия момент) се връща при теб.
А някой някога казвал ли е дали се връща от същия човек или я получаваш от друг? Защото не ми се вярва много да е така.
А на следващия човек ти дали трябва да му върнеш любов от предишно предположение?

Много объркано става така.
Би било добре да е чистичко, бяло и без нито една драскотина. Като новите тефтери.

Какъв е смисълът да се насилваш да изпитваш каквото и да е, когато можеш още да обичаш, това, което си обичал досега?
И защо фактът, че си разделен от него трябва да те спира да обичаш, ако любовта ти дава сили?
А когато я заглушаваш потъваш само и единствено надолу и вярата ти изчезва безнадеждно?


Мислех си, че съм прехвърлила най-силното у себе си на него, но се оказва, че не е така. Просто силата ми е сила, когато сме заедно. А вярата не е нужна, когато не усещам любов.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Сълзите царуват нахално.
Рев, рев и отново рев на дневен ред.

Събуждам се всяка сутрин завита, а не искам да е така. Къде е махането на чаршафа с думите "Хайде малката, ставай! Стига си мързелувала!" ?

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Понякога наистина е нужно да изгубиш някого изцяло, за да осъзнаеш колко много е значел... и значи.

Скапани истини! Оказвате се верни!!!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Оставаше поне да съм здрава и всичко щеше да е наред. Ама и това не е така.

Но какво толкова, няколко вида хапчета и сбогуване с някои храни, айдее...

Вижте какво, аз съм добре. Аз съм много добре. Аз съм супер добре, даже!

...

Както и да е, пожелавам ви на всички най-доброто, което може да се случи.
Уроците са, за да се научават.
Времето е, за да се използва.
Ние сме, за да се обичаме...

Внимавайте какъв пръстен носите на онзи пръст!

мрак след изгрева

Отвори бутилката. Сипи си едно.

Чудиш ли се къде отиде тя?
Питаш ли се защо те няма и теб?
Разбираш ли дали сте безследно изчезнали?
Светът ще помни ли?
Теб. И нея.
Вас и вашите мечти.

Няма смисъл, недей.
Не ставай герой без геройства.
Не обичай без сърце.
Не опитвай без смелост.
Не рискувай без страст.
Не твори без душа.
Не се превръщай в дъжд от сухи сълзи.

Забрави или прегърни спомените.
Остани или избягай самотен.
Не брой дните, а живей с миговете.
Отчуждавай се с ледено чувство.

И така докато не остане нито една молекула с течност любов. Затапи я, излей я в бурни води или изхвърли остатъците.
Налей си втора чаша с уиски.
Преглъща се някак по-лесно.

Тя ще се сгушва в чужди обятия.
Ще заспива на друго легло.
Ще ухае на различен парфюм.
А когато я видиш ще се запознаете: "Здравей. Май не сме се срещали досега. Аз съм твоето разбито его, повяхнал стар лист от писмо"

Ти ще намираш още по-красиви и още по-луди самодиви. Те ще бъдат твоето спасение, твоето упование и игра.

Всеки, казват, има отличителни черти. Налей си трета чаша уиски.
Да, така е.
Но скоро няма да помниш нито специфичното Р, нито трапчинката в дясно, нито бенката на рамото. Не след дълго няма да можеш да познаеш какъв цвят са очите й. Но пък отлично ще разпознаваш видовете уиски.

Пресуши бутилката.
Вече си свободен.