Мечтите идват безкрайно бавно и си заминават прекалено бързо.
Не мислиш ли, че е по-добре да си безумно щастлив за кратки светкавични моменти, дори с риск да ги загубиш...вместо да си просто едно спокойно окей за цял живот?
Навън вече е студено за ангели, единствено коравосърдечните ще оцелеят. Тя това не го знае все още. Търси, вярва и продължава така.
Протегни ръка, докосни крилата й.
А аз ще се придържам към любимата ми дейност - движението. Събирам парченца, редя ги едно до едно. Декември е по-близо. Но преди него е ноември.
Ще чета на глас.
Ще измия чиниите.
Ще си изгубя съня.
Ще отворя още една бутилка бяло вино.
Ще спра, но не и сега.
Ще разсъждавам, но първо ще усещам.
Ще гледам още един мач.
Ще ида на онзи концерт.
Ще звънна, дори да нямам глас и сили за разговори.
Ще потърся люляк и ягоди през септември.
Ще вярвам.
Ще се доближа.
Една купчина глупости, на които не им е нужно "Ще", защото те ще се случват естествено.
Толкова е лесно да разбереш любовта на хората. Те я показват ежедневно. "Вземи си чадър, ще вали", "Побързай, ще те чакам", "Внимавай да не се изгориш докато готвиш". Просто трябва да се научиш да чуваш думите.
Говорим си с разни познати за работа, за възможности, години и отговорности. За изгубено време и учене. Спорим дали децата се отглеждат по-лесно докато си "млад". Плашим се от мисълта да не би да стане така, че да не сме отговорили на изискванията. Кой ги постави?
Остави ме да видя неприятното, недъзите, минусите и прашинките недостатъци. А после и хубавото.
Продължавам да обожавам противоречивите разговори с интересни хора - тези разговори, които можем да водим до късно, да се изумяваме колко кутийно всъщност мислим понякога и как след две чаши вино сме по-склонни да изслушаме. Различното е хубаво.
Избори. Не политически, а лични. Защото от там се започва.
А България е прекрасна, моля, повярвайте ми.
И тъй като цяло лято препускам из софийските улици в слушане на лични изповеди от различни таксиметрови шофьори, които до един едва не ме напсуваха при изречението "ама аз всъщност искам да живея тук", вече се чувствам изтощена от предразсъдъци и дълбока вътрешна мръсотия. Може и да не съм пораснала достатъчно, но съм научила някои неща и пробвам да извличам изводи от различни ситуации.
В крайна сметка сме длъжни да надграждаме.
Радиоактивни сме. Хора и хора. Никога не знаеш коя е точката на пречупване при останалите. Не ги съди според твоите грехове.
Аз правя опити. Един от тях е да оставя хората, които искат да се отдалечат от мен, да го направят. Срещам егоистични трудности. Дилеми някакви...
Замисляли ли сте се кога опитите стават рутина? Аз отчаяно се мъча да избягам от нещо, вече не малко време, всъщност времето е точно толкова, че опитите станаха ежедневие. И лошото е че са само такива. Опити. А рисковете не могат да бъдат подсигурени. Колкото е по-висок риска, толкова е по-голям и успеха. Или загубата. Може би трябва да се научим кое си заслужава да бъде рискувано и кое - запазено... трудна работа.
Повторение за лека нощ - не бъди безотговорна с хората, които те обичат. Не наранявай тези, които те ценят. Опитай се да вършиш каквото искаш без да нарушаваш чуждата цялост.
Ха-ха
Ей как се сетих за няколко думи, събрани в изречение, което толкова обичам
"I love you as certain dark things are to be loved,
in secret,
between the shadow and the soul."
Тези тъмни неща.
Като нощта.
Най-хубавото време от денонощието.
И най-ползотворното.
Когато няма кой да наруши пътеката на мислите ни.
Когато другите спят.
Тогава.
Светът е по-прекрасен.
Сега, слушай.
ти.
И ти.
ти също.
Ако има човек, към когото изпитваш нещо. Дори и да е нищожно. Прескочи "нека излезем; хайде да вечеряме; ще дойдеш ли с мен на това събитие; искаш ли да се запознаеш с ... (брат ми, майка ми и т.н. и т.н.)". Хвани го, купи билет и полетете. Отидете на места, които са трудни за достигане и трудни за напускане, помечтайте заедно (дори да е нереално), слушайте звуците на природата, гледайте към небето, обсъждайте идеи... Когато дойде моментът да се върнете, ще знаеш.
Защото проклетите "чорапи на пода, седалка на тоалетната, чинии в мивката, цигари в колата и още" са само извинения. Да, рутината убива.
От нас зависи да си открием мънички седмични чудеса. Дори и след дълъг ужасен работен ден. Може да е покрив на сграда. Или пък дърво в парка. Песен и чаша уиски. Разходка с кучето. Нещо, което да те върне към самия себе си.
За да можеш после да обърнеш внимание на другото АЗ.
Да, жените сме повече от ужасни. И аз ако бях мъж нямаше да се искам ни най-малко.
Ще продължаваме да манипулираме (дори да не е умишлено), да крием, да потъваме и изплуваме, да плачем и после да се смеем. Да искаме и изискваме. И още куп неща.
Такава е природата ..
Дали е случайно, че редовно някакви жени се разтапят по поети и фотографи? Ами да, коя не иска да е нечия муза?
А нужно ли е?
На моменти е достатъчно само едно недоловимо докосване на връхчетата на косата. За да заспиш спокойно.
Дай ми всичко твое. Ще го разруша отново.
Това е безсмислено.
Кой страда повече?
Финално, с полузатворени клепачи и Lana (Цвети, три минути мълчание за твоята песен) -
Не се обръщай назад, към местата и хората, които свързваш с болка и разочарование. Някак намери сили да усетиш гордост от това, че не си останал там. Това се казва минало.
Вече мина твърде много време.
И аз съм така.
И когато станем на 70, две неща все още ще са същите. Ти ги знаеш. Това е прекалено закъсняло споделяне. Нищо. Ти ги знаеш.
Помни ги.
А още по-финално, съзнанието ми вече сънува, а вие помислете - кой как ви кара да се чувствате...
At the end of the day, what really matters is именно това.
За мен - the more good people aroung me, the happier I am. But if there are no good people, then I am happier alone.
think about that, too.
лека нощ
Не мислиш ли, че е по-добре да си безумно щастлив за кратки светкавични моменти, дори с риск да ги загубиш...вместо да си просто едно спокойно окей за цял живот?
Навън вече е студено за ангели, единствено коравосърдечните ще оцелеят. Тя това не го знае все още. Търси, вярва и продължава така.
Протегни ръка, докосни крилата й.
А аз ще се придържам към любимата ми дейност - движението. Събирам парченца, редя ги едно до едно. Декември е по-близо. Но преди него е ноември.
Ще чета на глас.
Ще измия чиниите.
Ще си изгубя съня.
Ще отворя още една бутилка бяло вино.
Ще спра, но не и сега.
Ще разсъждавам, но първо ще усещам.
Ще гледам още един мач.
Ще ида на онзи концерт.
Ще звънна, дори да нямам глас и сили за разговори.
Ще потърся люляк и ягоди през септември.
Ще вярвам.
Ще се доближа.
Една купчина глупости, на които не им е нужно "Ще", защото те ще се случват естествено.
Толкова е лесно да разбереш любовта на хората. Те я показват ежедневно. "Вземи си чадър, ще вали", "Побързай, ще те чакам", "Внимавай да не се изгориш докато готвиш". Просто трябва да се научиш да чуваш думите.
Говорим си с разни познати за работа, за възможности, години и отговорности. За изгубено време и учене. Спорим дали децата се отглеждат по-лесно докато си "млад". Плашим се от мисълта да не би да стане така, че да не сме отговорили на изискванията. Кой ги постави?
Остави ме да видя неприятното, недъзите, минусите и прашинките недостатъци. А после и хубавото.
Продължавам да обожавам противоречивите разговори с интересни хора - тези разговори, които можем да водим до късно, да се изумяваме колко кутийно всъщност мислим понякога и как след две чаши вино сме по-склонни да изслушаме. Различното е хубаво.
Избори. Не политически, а лични. Защото от там се започва.
А България е прекрасна, моля, повярвайте ми.
И тъй като цяло лято препускам из софийските улици в слушане на лични изповеди от различни таксиметрови шофьори, които до един едва не ме напсуваха при изречението "ама аз всъщност искам да живея тук", вече се чувствам изтощена от предразсъдъци и дълбока вътрешна мръсотия. Може и да не съм пораснала достатъчно, но съм научила някои неща и пробвам да извличам изводи от различни ситуации.
В крайна сметка сме длъжни да надграждаме.
Радиоактивни сме. Хора и хора. Никога не знаеш коя е точката на пречупване при останалите. Не ги съди според твоите грехове.
Аз правя опити. Един от тях е да оставя хората, които искат да се отдалечат от мен, да го направят. Срещам егоистични трудности. Дилеми някакви...
Замисляли ли сте се кога опитите стават рутина? Аз отчаяно се мъча да избягам от нещо, вече не малко време, всъщност времето е точно толкова, че опитите станаха ежедневие. И лошото е че са само такива. Опити. А рисковете не могат да бъдат подсигурени. Колкото е по-висок риска, толкова е по-голям и успеха. Или загубата. Може би трябва да се научим кое си заслужава да бъде рискувано и кое - запазено... трудна работа.
Повторение за лека нощ - не бъди безотговорна с хората, които те обичат. Не наранявай тези, които те ценят. Опитай се да вършиш каквото искаш без да нарушаваш чуждата цялост.
Ха-ха
Ей как се сетих за няколко думи, събрани в изречение, което толкова обичам
"I love you as certain dark things are to be loved,
in secret,
between the shadow and the soul."
Тези тъмни неща.
Като нощта.
Най-хубавото време от денонощието.
И най-ползотворното.
Когато няма кой да наруши пътеката на мислите ни.
Когато другите спят.
Тогава.
Светът е по-прекрасен.
Сега, слушай.
ти.
И ти.
ти също.
Ако има човек, към когото изпитваш нещо. Дори и да е нищожно. Прескочи "нека излезем; хайде да вечеряме; ще дойдеш ли с мен на това събитие; искаш ли да се запознаеш с ... (брат ми, майка ми и т.н. и т.н.)". Хвани го, купи билет и полетете. Отидете на места, които са трудни за достигане и трудни за напускане, помечтайте заедно (дори да е нереално), слушайте звуците на природата, гледайте към небето, обсъждайте идеи... Когато дойде моментът да се върнете, ще знаеш.
Защото проклетите "чорапи на пода, седалка на тоалетната, чинии в мивката, цигари в колата и още" са само извинения. Да, рутината убива.
От нас зависи да си открием мънички седмични чудеса. Дори и след дълъг ужасен работен ден. Може да е покрив на сграда. Или пък дърво в парка. Песен и чаша уиски. Разходка с кучето. Нещо, което да те върне към самия себе си.
За да можеш после да обърнеш внимание на другото АЗ.
Да, жените сме повече от ужасни. И аз ако бях мъж нямаше да се искам ни най-малко.
Ще продължаваме да манипулираме (дори да не е умишлено), да крием, да потъваме и изплуваме, да плачем и после да се смеем. Да искаме и изискваме. И още куп неща.
Такава е природата ..
Дали е случайно, че редовно някакви жени се разтапят по поети и фотографи? Ами да, коя не иска да е нечия муза?
А нужно ли е?
На моменти е достатъчно само едно недоловимо докосване на връхчетата на косата. За да заспиш спокойно.
Дай ми всичко твое. Ще го разруша отново.
Това е безсмислено.
Кой страда повече?
Финално, с полузатворени клепачи и Lana (Цвети, три минути мълчание за твоята песен) -
Не се обръщай назад, към местата и хората, които свързваш с болка и разочарование. Някак намери сили да усетиш гордост от това, че не си останал там. Това се казва минало.
Вече мина твърде много време.
И аз съм така.
И когато станем на 70, две неща все още ще са същите. Ти ги знаеш. Това е прекалено закъсняло споделяне. Нищо. Ти ги знаеш.
Помни ги.
А още по-финално, съзнанието ми вече сънува, а вие помислете - кой как ви кара да се чувствате...
At the end of the day, what really matters is именно това.
За мен - the more good people aroung me, the happier I am. But if there are no good people, then I am happier alone.
think about that, too.
лека нощ
