ПОвече усещам. ПОвече мисля. ПОвече празнувам. ПОвече съм...аз.
ПОнякога се обръщам назад. ПОнякога плача. ПОнякога има мъгла.
ПО-малко или ПО-много.
Няма значение.
Защото.
Пак съм....
ПОли.
Правя си чай.
И...
Разбира се, че няма да пропусна в последните часове преди поредния рожден ден да драсна нещо. Винаги го правя, не мога да наруша традицията.
Само че какво да е сега?
Преди час си купих замразена салата и побеснях, че в Пикадили няма класическа Филаделфия. Как може това да ми се случва? За трети път.
Розмаринът и босилекът обаче са открити.
Еми да, това е..
сега ще ям ли, няма ли да ям?
Апетитът липсва.
Настроението и то.
Днес С. ми каза, че съм станала отвратително ПО-песимистична. От възръстта е, отговорих.
След това Ц. разведри нещата с "regrets are pointless"
А Д. завърши с обяснението, че чувството един ден някой да се обърне към теб и да ти каже "Мамо" е несравнимо и..ами трябва и до там да се стигне евентуално.
През това време М. ми припомни защо съм зарязала един куп неща зад себе си и продължавам напред. И естествено П. не пропусна да ми се скара, че съм тънко облечена (ами така е, като 20 минути преди изпита започнах да търся дрехи, а повярвайте - якето ми просто изчезна в последния момент, та затова само по пончо...окей, безсмислено е да продължавам)
Петте буквички сигурно се разпознаха :)
Ениуей
не искам да правя обобщения, това много го мразя, обаче не мога да пропусна да си напомня сама на себе си колко добре са се получили нещата дотук.
И да си пожелая за в бъдеще или по-добре, или пак така... С възможности за прогрес, разбира се.
Ако до вас има поне още един замръзнал нос, с който да се поздравите по пингвински в студения месец, значи сте щастливи хора.
Моят дубликат нещо се отдалечи на около 1500 км. от мен, ама ще го почакам. Не е проблем.
Отивам да се постопля, а междувременно може и да реша какво искам да правя на 22.
Чаят ми е готов.
И честно, това ми е най-тъпия пост, ама ще го оставя ...пък!
