Ще си мислим, че говорим на френски и няма да разбираме нищо, но пък ще е хубаво..
Ще гледаме италиански филми и ще пием вино до припадък. После ще излезем в градината и ще се състезаваме кой може да хвърля камъчета по-далеч.
Евентуално може и да си направим бисквитки или любимите соленки. На вечеря ще се скараме защо режа доматите на дребно. Няма нищо, после ще се сдобрим.
Най-вероятно ще му липсват къдравите остатъци по дрехите и в колата.
Сигурно ще препрочита всички бележки и писма, а може и вече да ги е изхвърлил. Все едно, за него си бяха.
За моментите, в които го издигах в небесата. За моментите, в които го ядосвах до лудост. За всички частици секунди, в които предизвиквах емоции.
След всички месеци през тези години, най-много ме трогна и ще пазя едно двусантиметрово листче хартия ..."Момичето, което успя да ме промени"
Аз не искам повече никого да променям. Не давам и мен да ме променят, частица дори. Не искам да съм обожавана, не искам да съм красива до безумие. Тези, които обожават, след минути с лекота изневеряват.
...
Когато се видим ще се усмихваме и ще си разказваме развълнувано за бъдещите планове. Вътрешно ще знаем колко е неловко. И какво сега... до вчера се затичвахме когато се видим на летището. Днес се забързваме в обратна посока, когато другия е наблизо.
3 000 километра не ни разделиха. На 200 сме по-отдалечени от всякога. А на една ръка разстояние сякаш не го е имало.
Тъжно е.
Наблюдавали ли сте симулация на щастие?
Пуснете ме на широк екран.
