червено . много червено.

Цветът на ваканцията ми.
Нюансът на последните дни.
И тонът на празниците.

Много нагло, доста дори
                                излъгани.

Вече дори не мога да посвещавам думи на когото е.
Иска ми се да говоря на "ти", иска ми се да пиша в множествено число.
Нещо не се получава.

Карай.

Ще се попитам - Какъв ти е проблема? без да го задавам към себе си.

Преди предпочитах прозрачната истина, чиста и остра, по-стръмна от най-опасните склонове в Тибет. И с нея се наранявахме, радвахме една друга и (само)унищожавахме.

Има нещо в мен обаче, което се запазва, успява да се скрие и при най-силното земетресение...а после остава живо. Цяло.
Това нещо ...след поредната катастрофа излезе наяве с пълна сила.
Развихри се и не пожела да се затвори отново.

С истината започнахме да си играем игрички.
Лъжите се сприятелиха с нея, модерно подеха игра на криеница, чести смени и гонене.
И май е по-приятно.

Излъжи. По-добре ще е за здравето ми. Все тая, не искам да знам.
Живее ми се дълго.
Щастливо.
И безумно.
Както днес.

Затова, м*мка му (още има някой прекалено културни/морални/възпитани хора, четящи това.)
, спирай с откровенията.
Научи се да лъжеш.
То всъщност е природна дарба на човека, би трябвало да знаеш как стават нещата.
Действай.

това е предизвикателство.

Празниците са празни(ци).
Идват и си заминават.
Успяваш да се наспиш за няколко дни.
Или поне така си мислиш.
Не и след снощи.

Лутам се между брутално и епично в определенията.
Но беше.
Каквото и да беше.

В последните 5-6 години нощта между 25-ти и 26-ти декември винаги е оставала мъглявина.
Традицията - went on.

Човек без половинка не може да живее.
Човек без приятели умира на момента.
Човек с половинка и приятели е плътен.
опс, пълноценен.
Червен цвят.

А битовите алкохолици винаги намират правия път. Дори в хлъзгава нощ.
И Спайдермен не е по-умел от тях ... ;) (намиг, гърлсс)

Какво се случва ли?
Еми... Елена е по-красива от всякога. Все пак е хубавата Елена ;) не тая дето беше жена на Менелай, ама .. абе, разбрахте ме.

винаги се намира какво да ни липсва.
и на мен ми липсваха разни неща, ама пак съм щастлива.

предишните ваканции, хубави - такива,
по-топли, по-сплотени, по-весели, по-безгрижни

Сега все ще се намери някоя драма. Къде се пръснахте всички?
Нима най-силните клони на дървото се пречупиха първи?

Новата година, на чието (абсолютно глупаво) посрещане винаги си намирам за какво да пролея седем-осем реда (по-скоро колонки) сълзи и да убия поне триста-четиристотин нервни клетки, сега ще я карам в София.

Търново, достатъчно ми беше, взех си от теб най-хубавото.

сега отивам в снега.

отивам, отивам

и човекът, който не може да ми се сърди повече от половин час...а това е една десета от чара му.

Сигурно за първи път ще взема да кажа колко много ценя майка си, че е такава силна опора понякога. Вземам и го казвам.
Ей сега ако живееше и ти в почти ненавижданата от мен в разни дни столица, да ни е хиляда пъти по-добре, ама айде ще си замълча...

Две снимки. С червени рамки.
На едната съм сама, на 5 години.
На другата съм със Сис преди 5 години.
Най-дългата ми връзка празнува годишнина.
Единствената, с която нито една караница (колкото и жестока да е) не можа да ни скара. Или пък времето - раздели.
Плюя си върху буквите, да не вземе съдбата да ми се ядоса и да обърне нещата.

Или пък десетките невинни хорица с празни мисли в главата.

И някой би казал "трогателно..."

Червени са не само устните, червено е и сърцето.

А, между другото - и Интро е червено този месец.
Симпатично съвпадение.
Или пък не...

Година по-рано колко по-различно беше.
Всеки път така си казвам.
И този не е изключение.
А вие какво си казвате?

Едва ли ще направите списъци с нови обещания, сега вече сте перфектни - какво още да искате?
Останете перфектни. Това поражда чувство на доволство.
И щастие (дори и фалшиво...фалшиво, но за кого?)
Когато човек е щастлив забравя да плюе по останалите.
Това е прекрасно.

Наистина си го пожелавам.
Аз това искам за новата година - доволни хора.
Около мен, зад мен.. пред мен.

Така добре ще си живеем, в баланс и хармония, нали?

Не искам да ти казвам, но пристигам с мирис на череши и усещане за бриз.
Лятото така го обичам, но снегът ми е пръв приятел по погрешка. Хубаво стечение на обстоятелствата все пак.

Януари е най-рожденият месец.
Пожелавам си след 27 дни да не остарея изобщо.
А на 27-ми декември пожелавам по-малко проблеми и повече спокойствие. На именник от миналото.

Св. Стефан е бил мъченик, но не е нужно и хората, носещи неговото име да бъдат такива.
Е...
:)

Търсете смисъла.


И нека животът продължава да е червен, така е възможно най-ярък.
Харесва ми.

Все още деца

Има ги. Все още.

Дано не искат да пораснат.
Нека бъдат деца.

Децата са чисти.

Моля ви, не влизайте в мръсотията.
Не още.
Има време.

Червилото на майка ви е изпробвано върху животни преди да й го дадат на нея.
От токчетата й може да си изкълчите крака. А това боли.
От парфюма ще получите алергия. А това е, когато цялото тяло ви сърби и боли ужасно много.
Диетата ще ви строши краката. Буквално.
Цигарите ще сгазят всеки начин да дишате нормално. Представете си камиончетата от книжките...все едно сте под техните гуми.
Алкохолът ще ви остави без пълноценни мисли. Това са онези мисли като "Искам да се науча да рисувам. ; Обичам те, мамо. ; Колко е красива тази планина..."
Сексът ... е, добре, стига сте чели.

Мисълта ми беше, останете деца.
После ще сте възрастни.

Научете се да четете.
Правилно.
Играйте навън.
По светло.
Фантазирайте.
Измисляйте.
Творете.
Говорете.
Задавайте въпроси.

Махнете компютрите. След това цял живот ще работите на един.
Излизайте навън. По-късно ще можете само един-два дни в седмицата.
Четете книги. След време ще започвате по някоя и няма да я дочитате.
Не пренебрегвайте приятелите си. Някой ден ще ги чувате предимно (или само) по телефона.
Дайте воля на въображението си. В бъдеще ще се трупат проблеми и ще го саботират главоломно.

Е, бъдете деца.
Все още.

Имате време.

На 21 все не спирам да мисля, че цифрите в обратен ред са по-привлекателни: 12.

Това не е копнеж по миналото, а желание за бъдеще.
А аз ще кажа тези неща...
Някой ден.
На детето си.

И какво от това?

Защо е нужно да се оправдаваш, когато ти е добре?
Кой поставя ограниченията?
Къде се изповядват грешниците?
Кога си получаваш заслуженото?

Много критика, много думи. Повече излишни.

Аз се чувствам на мястото си. Открих спокойствие. Намерих разбиране. Имам доверие.
Нужно ли е да защитавам това състояние? Трябва ли да се оправдавам пред някого...? Нима?
С кое право някой би могъл да търси обяснение?

В ъгъла на устните ми има няколко милиграма ирония, забелязвате ли ги? Или да се усмихна изкуствено, за да стане ясно?

Вече не изневярата е болестта ни.
Изневеряват си всички, лъжат се всички, гледат се после в очите...
Кофти става тогава, когато няма с кого на кого да изневериш. Хората са се изчерпали.

Не, аз не искам да казвам "Щастлива съм напук."
Да, щастлива съм. Единствено заради себе си.
Не за мъст. Не от желание за възнаграждение. Не с корист.

И повече от всякога настоявам "обичай го/я дори заради най-елементарната причина"
Няма значение.
Нито времето, което е минало. Нито скандалите, които са били разпалени и угасени. Нито сълзите, които са се превърнали в усмивки и обратното. Нито дългите разговори "защо, а ако, тогава..."

Какво чувствате в момента?

Привличане?
Добре.

Разбиране?
Става.

Страст?
Е, супер.

Глупост е да кажеш само, че не знаеш какво искаш.
"Ами аз не съм сигурен/на дали мога да ти дам това, което искаш"
Знаеш отлично.
Страхливци.

Оставате сами, нали го разбирате? ;) Наздраве, пак ще заспивате в студено легло.

А иначе....

:)

На мен такъв ми харесваш.
Нервен /понякога/, емоционален, забавен, ревнив, къдрав и адски сънен сутрин в 8.
И другия път пак ще спра рязко на светофара, но няма проблем, нали?
ей така ми е добре :)

Без повече критики. Без повече укор.
Аз в чистата ми форма :)

И да си пожелая нещо...

forever 21

Оставям темата за Коледа, празниците и вълшебния дух (бла) за по-късно. Или пък изобщо.
Навъдихте се достатъчно да говорите за семейни ценности, украси за елха и как трябва да станем по-добри. Ми айде....

Аз приключвам ползотворна двуседмична работа и се отправям натам, където ми е мястото.
Интернетът и мобилните оператори да ме прощават, имам книги за четене и приятни разговори за водене.
И вино за изпиване ;)

Un amore per sempre

Обичам го Рим!


Но не онзи натрапчивият, а просто нашият си...

Да се загубим по най-прекрасния начин. И тъй като там няма как да се загубиш... понеже всяка заблуда води на по-добри места, след това да намерим киното, и да се окаже, че парламентът е бил през цялото време пред очите ни, а via del Corso направо ги боде.
Иветка да се блъсне в някой друг предмет, аз да си изгубя нещо...
Но в крайна сметка всичко  да завърши с вино.

И Trastevere.
И няколко преоткрити места.
Ех... какъв хубав уикенд :)

Не искам да изпадам в подробности, но празничната атмосфера е несравнима. И въпреки че винаги съм искала коледен Париж, получих незаменимия коледен Рим. Прекрасен. Един единствен.
Не се описва, а се усеща.

Цял живот се чудиш какво наистина означават думи като - дух, емоция, атмосфера. И го разбираш рано или късно.
Аз не мога да намеря по-точно определение и по-точен момент от този.
Точно в 18:20 часа събота вечер ги усетих.
След две обиколки около страшно красива (поредната) църква... И фонтаните, любимите ми фонтани :)

...
А книгите и тефтерите (тефтеритеее, перата, хариятаааааа, кожените подвързии!!!) ... дори няма да ги коментирам. Влезем ли в книжарница, елате ни измъкнете!
А си мислех, че госпожица Александрова се задържа най-много при обувките (не че не успя да си купи и токчета де) .... ;)

и на ревю отидохме, и със сладолед преядохме - всичко както си му е реда :)

В момента блажено се излежавам, пия от новия чай, който Теди ми подари и си мисля какво щастливо, щастливо същество съм аз.
И колко малко е нужно...

Viva Italia!

И още...

Върни назад, превърти лентата. Пусни я отново, изглежда различно, нали?
С други емоции. Сменена.
Някой записа върху стария филм нов. Безсрамно затри старите кадри. Постави черно мастилено петно върху тях, размаза ги.
Новата лента се преглъща по-лесно, върти се с лекота.
Докога?

Някой може ли да ти каже какво открива вътре в теб? Или вътре в себе си? А отвън?

Стъпка. Сън.
Отново тези улици, отново този мирис. Пак същите ресторанти. Пак тесните тротоари. Отново величествените сгради. Отново тежкият въздух. Пак тризнаци в синьо. Пак разтичащ се сладолед. Отново си там...
Рим.

Мястото, с безкрайните полета. Къщата, пазеща вечен покой. Скривалището, където никой не те намираше. Реката на хилядите желания. Мостът на скритите дни. Онази пътечка, все нагоре и все нагоре. Залезът над старите покриви. Скърцащата врата на църквата. Отново си там...
Елена

(почти)Спящият град. Нощните светлини. Последните будни...сигурно гледат телевизия, гладят дрехи, приспиват деца или пък правят секс.
Тишината на природата. Дълбоката река. Скалите отсреща. Стари руини от предишно безделие. Отново си там...
Търново.

Няколко счупени чинии. Препълнички котки. Асфалтени дупки в унисон. Шарени хора без ясни лица. Много храна. Безвкусна храна. Малко сън. Ценен сън.
Приятели. Отново си с тях...
София.

Тъжен. Понякога весел. Липсващ, обаче...
Висок. И зелен. Тайнствен. Културен.
Няма го. И теб те няма...
Париж.

Любов. Прашна.
Безсънни нощи. Разменени улици. Мравки на Оксфорд стрийт. Аз някъде там, пак плача.
Часът е 12. Биг Бен жълтее... А ти чернееш...
Лондон.

Килограми. Неразбираеми думи. Скучни хора. Лекарства без име. Лечебни своиства от високо. Все още неразбираем...И ти си неясен.
Мюнхен.

И още...

Yo, también

Ti amo





Предпази ме, всички врати са отключени.

Още 48 дни

До Коледа.

Не че ги броя...

Този път времето беше настояще, а часовникът - от бъдещето. Въртеше се със страшна скорост, да знаете!
И докато стрелката се премести, ежедневието се е променило, приоритетите са други, ценностите - изменени...

Оставени на произвола, единствен избор откриваха в споделяне на общата надежда.
Че така е по-добре.

Това, че се отказвам, не значи... всъщност - да, предавам се.
Предавам се пред обстоятелствата.
Пазя силите си за нещо по-смислено.

Защото гумените мечета в Монца са най-вкусни!
И понеже успявам да разбирам филмите на италиански. Е, почти...
Не търся. Намирам се. Откриваш ме.
Будя се.
Заспивам.
Усмихвам се.
Усмихваш се.

Разхвърлям.
Подреждам.
Животът е бъркотия.

Исках да видя светлина в тунела. Той бил зазидан.

Обърнах се. Видях пространство без тунели.

Светло е.

Омръзна ми вечер да говоря за любов.
И денем също.
Какво толкова ви е направила, че я закачате?
Оставете я на мира... Намерете си друга виновница.
Попитайте себе си
Кой създаде проблемите ви?...
Тя ли?

Аз бях.
много неща, но не и това

Гневна, спокойна, щастлива, вярвяща, усмихната, нацупена, разглезена, изморена, насълзена, жизнерадостна, луда, критикуваща, упрекваща, разбираща, безкрайна, нежна, бяла, тръпчива, бързаща, замислена, четяща, скубеща и още много. Но не и скучна.

И честно казано - така предпочитам да продължа и занапред.
Виж какво - никак не харесвам твърдите определения.
Ни най-малко не искам да казвам "ако..., то значи..."
Но моля те, опитай да ме приемеш такава.
Неразбрана и странна.
И вкус на боровинки.

Ако обичате, един сладолед, моля!
Лешников, благодаря.

И така започват някои неща.

Не си позволявайте да изпитвате страх от самолети, недейте.

От мен едно (или пък две) - хората, които крият и измислят нови имена на вече познати неща, твърде скоро ще бъдат нещастни.
Аз не съм пророк, не.
Аз не съм учител, не.
Но виждам (защо изобщо ми прави впечатление?), всеки ден виждам... лицемерие. Не, не е онова, което редовно набиваме в очите на някого, казвайки "Лицемер долен, знаех си, че си такъв!" Не е и онова лицемерие, което твърдим, че цяла българия (вече изписвам страната ни с малка буква, защото се смалява от тесногърдие и без това) притежава. А е лицемерието на най-искрените. Най-откритите. И те, в чистота си стават лицемери. Защо ли?
Понеже нали знаете, че само приспособимите оцеляват. Нуждата притиска. Ситуацията изисква. Условията са такива.
Настояще в настоящия момент.

Тъжно е, когато се налага да скриеш силни качества. Жалко е, когато единственият шанс да бъдеш велик, е да бъдеш с това и най-долен, и най-нещастен. (А може би в някаква последователност тези имат смисъл)
Но така са написани правилата. Не знам от кого.
Само че са адски верни. И кривнеш ли ... кривата пътека ти прави компания.
Правата вече я няма.

......................................................................................................................................................

Да, тъй хубаво е да има вино. И цялата италианска кухня на 30 см разстояние. И малки, тесни улички. И въздух на романтика. И приглушена светлина. И ...бели коне

(олеле!)

Но не се заблуждавайте. Нужно е много повече за любов.
Ох, защо пак любов?! ....

Или пък щастие?

Знаете ли, според мен думата е - доволство.
Доволство от себе си. Доволство от другите. Задоволен психически, физически, емоционално, парично, хранително, алкохолно, нагонно (има ли такава дума? да, добре. няма), човек се чувства щастлив. Или греша?
Да махнем парите, храната и алкохола. (всъщност второто и третото могат да са следствие от първото)
И да оставим емоционално, физически и психически. Душа и тяло. Тяло и душа.
Та това е то цял един човек!
Какво по-просто...

работата е там, че всеки има различни нужди.
или поне си мисли, че са различни.

в основата си, те са еднакви.
човешки са.

Главните букви не са ми симпатични днес.

Земята е малка. И твърде тясна.
Не спирайте да си го повтаряте.

горещо капучино някога...тогава

Съвсем случайно отворих прозореца и позволих на студа да влезе при мен, в стаята.
Оказа се, че не е толкова чудовищен както бях очаквала.
Всъщност успя да изгони всички топли и досадни частици от въздуха...

Честито.

Няма, няма, няма (за пореден път) НЯМА случайни неща.

Когато ти нямаш времето, нито желанието, нито ..нищото
да обърнеш внимание
да искаш
да търсиш
НЕЩОТО
вече изчезва
за теб.

Липса.

Дай ми минута време, накарай ме да спра!
Защото след 20 секунди няма да съм същата... а след две минути животът вече ще е друг.
Кого ще нараниш после?
Къде ще избягаш следващия път?

Значи, това е ... сбогуване.

Чудя се как ли се чувстват книгите, когато пожълтяват? Защото съм убедена, че книгите имат чувства...

Тази вечер си правим компания с Hurts. Но дори не е болка, радост е.
По-добра от любов.

Хронология на неосъзнатото.
Върнах се обратно, напълно на старта.

Не съм предполагала, че къдравите коси се привличат. Ами аз май доста си падам по косите ти ;) (боже, това може ли толкова глупаво да звучи?!)





















Хубаво е да има кого да прегръщаш.
Не само в Италия.

Километрите ме привличат. Като афродизиак. Имаме някаква странна връзка с тях, един без друг наистина не можем.

Хайде да забегнем някъде за Коледа, става ли?
Искам просто да бъда отнесена... не само стомахът ми да го отнася.
Днес казах "сбогом" на един куп вкусотии. Мисля, че е много подходящо да кажа и още едно сбогом...

Малко е странно усещането.
Ситуацията е неочаквана.
Искам да ти кажа няколко неща, които мисля, че няма да разбереш, затова не ги ти споделям. Още не им е дошло времето. Не, аз не премълчавам...просто изчаквам.

Какво ще кажете за джаз по никое време?

А ... аз винаги пиша по никое време.
Тази вечер обаче времето е много някое!

Пихме капучино с мед (ех, понякога и бейлис) на закуска.
Горещо, горещо... изгаря небцето. Нямам против, обичам пламъчета.
Поръчай ми още едно, ако обичаш.




Аз искам да ти кажа, че светът приключва след три дни. Ще запомниш ли всичко хубаво или ще избягаш да търсиш най-хубавото?
Задоволяваме ли се с по-малко? Или правим разумният избор?

Хайде, кажете го.
Толкова решения взимаме от страх!
Някой ден, когато порасна - каза си тя, - ще имам повече от сега.
И порасна...но има далеч по-малко.
Един много по-тесен свят и живот с ограничения.
Защо повярвахме, че нещо ни спира?
Нима можем само толкова малко?
Как така позволихме на "не става" да съществува?

Добре е да имаме уютни стаи, топло легло, което да ни посреща вечер, вкусна вечеря и приятели за дъъълги разговори.
Само, че някъде забравяме прогреса. Логичният път на продължението.
Защо масово четем книги само (и то задължителните) в училище?
За да може после всеки да се похвалим, че знае цитатите от "Малкият принц" и завършека на "Под игото"?
Ъ...?!

Защо научаваме английски и света вече е наш?
Защо отиваме в друга държава и следователно сме безкрайно богати?
Защо си избираме нещо и се задоволяваме с него?
Нали има и по-добро, нали можем и повече? Какъв е този безумен мозъчен мързел?
Никак не искам да стоя на едно място, ама никак....
И не смятам, че е нужно някой да ме ритне, за да помръдна.
Каква скука е наоколо, честно...
Не ми е така тъжно за мръсотията в градовете, дупките по улиците, липсата на зелени площи в центъра, бездомните кучета, мизерните общински пространства и т.н, колкото ми е тъжно за безсмислените разговори, които водим един с друг. Мъчително е да свеждаш думите си до описание на действията, които извършваш през деня, коментари за околните и евентуално времето, политиците, новия сериал и откриването на IKEA/нов мол и т.н/
Сериозно, много е мъчително!
И ето защо понякога ме е яд да съм тук.
И не стомахът ще ме боли (сигурно и гастритът ми е от чисто български характер), ами и душата...


Понякога решавам да създам различни съдби на хората, които виждам. Режисирам ги в удобни роли, добре подредени на сцената. Колко по-интересно се получава. Но не искам да съм самотна в това си начинание.
Друг път рисувам с пръст във въздуха и си измислям картини от други светове. Би било хубаво да има една рисуваща ръка насреща.
А когато остане просто нощната тишина, свита, бездомна и рядко тъжна.. да мога да ти разказвам без думи. Без дори да е нужен и звук. Дори без допир даже. Само с трептене на въздуха.

Моят прозорец няма перваз. И стената не достига до ъгъл. А огледалото се простира навсякъде.
Смееш ли да заявиш, че познаваш тази стая?
Мислиш ли, че ще дишаш спокойно в нея... дано е така.


Но няма проблем.

В тази секунда, някъде по средата между 1:34 и и 1:35 толкова искам да обичам!
След време вместо в обратното, се убеждавам, че най-силното страдание не може да се сравнява по никакъв начин с най-силната радост. Следователно си заслужава да страдаш.
Защото е човешко. Няма да си намерим рицари, нито самодиви, камо ли крале и кралици. Ще открием грешки, недоразумения, объркване и глупост понякога. Но кой не е глупав?


830 думи по-късно се уморих от себе си.

А искам утре да се събудя с време за закуска и желание за работа.
Нали знаете...Когато работата ти всъщност е да пишеш, е много важно да харесваш това, което пишеш. Обратното има пагубно въздействие.
Аз дишам спокойно в офиса. И това ми е достатъчно ...

След 5 пъти превъртяната Corinne Bailey Rae, в главата ми има много, много сън.

И сънища, които чакат да бъдат пуснати на воля.

Хайде, моля...заповядайте.

Сладки, солени, кисели, горчиви, но най-вече в вкус на горещо капучино. Очаквам ви.

white, white, white

Някой ден ще живея в бяло. Ето така:

emotions on board

Светли нощи и тъмни дни.
В живота ми.

Кажи му да помни, накарай го да вижда, принуди го да чува...

Знам колко мразя да съм объркана.
Знам колко е лесно някой друг да взима решения. Знам колко е тежко да вземеш сам едно и то да е грешното. Но няма по-велико чувство от риска и щастливите му последствия.
И най-важното - да не стоиш безмълваен. Да не се колебаеш. Да бъдеш решителен.

Стоиш на стълбите пред блока, държиш сърцето си в ръце и стискаш силно.
Има дни, в които трябва да му дадеш да бие свободно, да го оставиш да следва своя ритъм.

Не искам да чакам. Ужасно е.
Предпочитам да вися на всяка опашка за такси, молби и какви ли не документи пред това чакане.
Искам да престана да виждам бъдеще неопределено, причинено от минало свършено.
Но това бъдеще е така усмихнато...
Сънувам те. Че си най-добрият човек. Най-щастливият... Най-усмихнатият.

Смених всичко старо. Новото до този етап не изглежда по-добре. Писна ми да съм силна. Силата причинява болка. Изкопчва вярата...

Дали всичко в живота се връща като бумеранг? Искам да е така...

роклята ми още чернее

И все си е черна.
Колко изтъркано, колко скучно... малка черна рокля. С големи бели светли спомени, останали по нея.

Преподреждах гардеробните си мисли, както и тези с шкафовете и рафтовете. Добре се получи, смея да твърдя.

Очаквам чудовището да дойде у нас след точно 4 дни.
От женски род, разбира се.
Коткааааааааааааааааааааааааа!
Те май имаха нокти, а?

Телефонът звъни. Защо винаги в 1 съм гладна, а в 2 някой ме търси?
Нощите не са ли за сън?

Ха, всичко друго, ама не и това....

Този път си мисля за белези.
Онзи на коляното, правата черта върху ръката, сълзата на бедрото, още една черта на кръста, малкото кръгче до показалеца. Няколко спъвания,колело, бордюр, едно-две изгаряния, камъчета, табели, ютия, нож и консерва.

Как да го обясня - способност е. Истински талант даже - да се сблъскваш с всичко челно.

Като онова проклето пюре като бебе - ти не го искаш, ама то винаги е точно пред теб, насочено към устата ти - "Хайде една лъжичка за мамаааа"

И аз не искам да имам белези, ама те се лепват твърде нахално върху тялото ми и там си и остават. Да, ясно, че им харесва, ама чак пък толкова...


Тук е зззззамръзващо. Мислех си, че вкъщи винаги е топло, ама май съм грешала. Някой е отворил прозореца и е пуснал вятъра вътре и това не е татко.
Освен това цветята от стените са изсъхнали.
Дали ще ме сметнете за луда, ако кажа, че пазя два-три букета от 17-я, 18-я и 19-я си рожден ден?
Бели рози са.
Но не съм го казала.

Лошо. Много, много лошо.
Още един белег.
На десния глезен.
Отново от смс.

Аз не мога да схвана логиката. Все не успявам. Аман от логика, значи!
Не може ли без нея...?

Изпитвам изпитани чувства. Белези от минало време. Избледняват и после бам - ярка светлина - пак се върнаха.

Ти виждаш, това, което искаш да видиш. Чуваш избирателно. Усещаш капризно.
Ти си егоист.

Аз съм егоист.

Какво по-хубаво?

Две череши с обща дръжка на един клон. Едната расте, другата притичва. Едната червенее, другата бледнее. Ама череши, нали?

Забелязвали ли сте някога колко са объркани мислите ми?

хубаво е, че поне аз си ги разбирам.

За теб.. искам да бъдеш разбран.
Аз не мога да те разбера. Понеже не се разбирам с логиката. А ти си логика. Можеш ли да не бъдеш?

Преди време казах, че когато някой ме накара да скоча с бънджи ще му изпълня едно желание.
Е, чакам заявката.

За да я обявиш, ще трябва да ми напишеш смс. Ама моля те, нека бъде смс без белег. Чистичък, спретнат, по възможност бял. Нека само препинателните знаци са в черно.

...

А аз драги хора съм някъде там, на път към усмихнатото пълнолуние, почти на 100 километра от най-силния белег, отвърд нищото, по-близо до една трапчинка и далеч от земята.

Не ми трябват татуировки, имам белези.
"Абе" - ще си каже някой - "тази опищя света за две-три драскотини".
 Ми да. Ти като не можеш да пищиш - мълчи си. Писъците са привилегия за малцина.


Добро утро.
Отивам да си направя кафе.
Ти искаш ли едно?
С две черни захарчета, нали?
...

just...be

Абе май няма да го трия.

Има причини за усмивки, има неща, които се случват изненадващо и най-вече: има хора за обичане.

Затова съм...
Щастлива :)

Хаос. хаоС. Тази хубава дума.

Хаосът е благословия.
Със свой ред.
И логика.

Страшна логика, при това.

Обувките са нервни, не знаят къде са половинките им. Откривам една в гардероба. Шкафът за обувки всъщност е пълен с чехли. Къде по дяволите са токчетата?!?!
А, в кутията.
Добре.

Само че и гривните ми липсват, а когато местонахождението им съвпадне с шкафчето в банята (където определено нямат работа), ми иде да преподредя целия апартамент.
Пак ще е бъркотия, не искам да се заблуждавам.

Май е най-добре да изляза и да оставя хаосът сам да се обърква.
Движа се пренебрежително, небрежно и хаотично. Ето, заразно е .. хаосът се е настанил и в мен, не му стигна само квартирата!

Ако живееш спокойно, ако няма какво да те изненада, ако се чувстваш толкова необезспокояващо комфортно, излез! Блъсни се за Бога в нещо! И благодари на живота (или някой човек), че те е наранил, та да си след това пълноценен.

Аз споря с разочарованието и влизам в конфликти с тъгата. Че съм глупава (1 на въпрос) и че 1. те пропъдих от света си, 2. не мога и някак не искам да забравя, 3. виждам в черно-бяло всичко наоколо. Освен това излизам и неразумна с постъпките си (2 на въпрос) Логиката отказва, мислите мигат в червено.

Снимки на зелени очи, мекотата на онази част от рамото, телепатичното мислене, смехът в синхрон, звукът на излитащи самолети, много много много бяло вино, спорът кой ще влезе пръв в банята, караниците "защо ПАК ме снимаш", бележките във въздуха, банички и палачинки на закуска... и един мушмул.

Не съм те молила да ми показваш тази версия на живота. Бета е добре, но официално...?
Имам перманентно главоболие, причинено от повтаряща се мисъл....
"Ролята на режисьор май не е за мен."

Когато мъжете започнат да се страхуват, изваждат куп щитове и брони. Броят на предпазните действия се увеличава максимално.
Винаги е по-добре да натиснеш "quit" невредим.
Но понякога вече е късно.

Аз защо продължавам да пиша по темата?
Извинявам се.
Междувременно нека септември бързо стане май.
Не искам рожден ден без теб, не искам Нова година без теб, може ли да прескочим месеците?


И благодаря на един човек в София с мислене в правилната посока. И добри решения.

Кой би се гордял с признание за слабост?

Лъжите ни определят най-добре като хора. Истините са по-страшни. Ако и тях си ги кажем, как ще ни познаят?

Аз дали лъжа?
Я, познайте!

Всъщност сега отивам много да се забавлявам. И животът никога не е бил лош. Ние сме лошите.
Вечерите са по-красиви от всякога.
Смелостта е за тези, на които им липсва.
Другите я наричаме ежедневие.
Смелост е да си отвориш очите сутрин даже.

Идеите ми се превръщат в реалност (благодарение на Марти (която овсен всичко останало, вече и шие светкавично за два дни))

А при теб как е?
Водата прозрачна ли е?
Мислите прозрачни ли са?
А чувствата избистрили ли са се?
Морето нощем вълнува ли се?
Слънцето през деня пари ли ?
Гмуркаш ли се внимателно?
Когато скачаш, ще има ли кой да ти каже "Обичам те"?


Слушам някакви песни, чието съдържание не разбирам. Предполагам, че така е по-добре.

Този номер временно не съществува.

И септември дойде.




Нали знаете, че не е препоръчително да прекалявате с каквото и да е?
Крайности, крайности..как мразя да се стига до тях.

Казвам ви, ако още някой познат вземе, че се ожени до края на годината, то аз ще се преместя в друга държава, където нямам познати. И така ще започна щастлив живот от начало.
Те сватбите като цяло са хубаво нещо, даже много хубаво, ама някак не стигам до смисъла. Ако можех, бих вдигала по една всеки месец - за купона. Но основната идея, която би трябвало да е любовта, се губи нейде по пътя. Или след женитбата.
Добре де, все в крайна сметка се губи.
Не мислите ли, че се губи?
Не?

Хм, колко странно. Аз бях убедена в противното.

Дали не е смешно, мотото на блога ми да е свързано с любов? Аз сбъркана ли съм? В какво ли съм вярвала?

Когато в последните няколко месеца повече от 10 души те попитат:
- Какво ти има мила, добре ли си?
И аз:
- Защо за Бога да не съм добре?
- Ами не се усмихваш. Преди беше вечно усмихната...

Тогава е време да се замислиш.

Дали имаш проблем със зъбите?
Или пък нещо не е наред с кожата на лицето?
Всъщност най-вероятно ти си се усмихвал, но хората имат зрителни проблеми.
Да, пращаш ги на очен и така най-лесно се освобождаваш от тревожната мисъл.
За предпочитане е да не я пускаш повече в дебрите на мозъка си. М*мка му, тя не видя ли, че на входа пише "Забранено за мисли под 18"?!
Какво сега, мислите не могат ли да четат?

Вечерите стават все по-синкави. Имаше едно малко уиски, след това имаше второ малко... после малките бяха недостатъчни, кой изобщо пие по едно малко? Откъде накъде ще има такова измерване?

Вижте, аз нямам притеснения за почти абсолютно нищо.
Знам си, че не е нужно да се напрягам.
Знам, че нещата се случват.
Като с шофирането.
Тялото ти е колата, мозъкът е шофьора, само понякога има странични намеси от съдбата, която решава, че настилката трябва да е морка или пък завоите - остри. И когато в насрещното се появи един глупак, който е забравил на дълги се случва бруталната катастрофа. С повече късмет се измъкваш невредим.
А за най-сигурно е хубаво да си пускал "off" на чувствата, пардон - сложил колан, когато тръгваш на път.




Чудя се коя стая ми харесва повече?
Тази в Търново, която има бледо прасковени стени с безброй цветя по тях и един огромен надпис DREAMS DO COME TRUE на вратата. Или софийската - изчистена, с моя снимка на стената (жал ми е да я махна ...милата, такъв скъп подарък е), един цитат на Шанел по средата и грозен килим на земята. Дали да вярвам в такива хубави неща, да заспивам насред слънчеви полета и да излизам от стаята с идеята, че всичко, за което се боря ще се случи или пък да мисля първо за себе си, да се държа непукистки като Коко и да се въргалям в мръсотията на заобикалящите ме обстоятелства (...и хора)?

Най-ужасно е да се мъчиш да разбереш себе си в минало време.
Да се опитваш да осъзнаеш защо си постъпил по определен начин в даден момент.
Аз себе си не се разбирам и не ме е срам да си го призная.
Дори не знам дали вече се обичам (достатъчно).
За сметка на това пък има двама-трима обитатели на планетата, които много добре ги разбирам.
Чак ми се иска да не е така.

Ако не друго, човек наистина се учи от грешките си.
Поне в случай, че е сравнително умен.


Някои хора твърдят, че животът продължава, ама на мен лично ми писна от заучени фрази. (добре де, аз самата употребявам често такива, сега защо лъжа?)
От конкретната ми е писнало, айде.
Част от гореописаните, които го твърдят това нещо...небивалото... Те, именно те, до такава степен са спрели. Не - дори са замръзнали, ако трябва да сме честни.
Нужно е да мине есента, зимата да приключи, пролетта да си замине и чак тогава да дойде лятото, та да ги стопи.
Тоест, разбрахте ме - цяла една година, за да се промени нещо... в живота им. А понякога дори отнема и повече.
Но нека те да си мислят, че всичко продължава.

Аз предпочитам да си дам нужното време безсмислие и нищо-не-случване. Да усетя наистина как всичко стопира на място. И после да се рестартирам.

road to the heart

Единственият пръст, който е свързан със сърцето (благодарение на вена) е безименния на лявата ръка. Затова там се слагат брачните халки.
Аз на моя си имам пръстенче със стъпки, който не съм сваляла от 14 години (да, пръстите ми са със същите размери и днес). Майка ми го подари когато тръгвах на училище в първи клас и ми каза "Нека стъпките са само напред и с всяка изминала година стават все по-големи"
Да продължавам винаги напред беше мото на сърцето ми. Сега силно се опитвам да си спомня как точно се прави това.

Къде отиват душите ни след края?

Как се продължава, когато вече някой го няма?

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Правилата:
1. Усмихвай се
2. Вярвай
3. Обичай

вече не са в сила.

Предполага се, че любовта, която си дал, след време (или ако имаш късмет - в същия момент) се връща при теб.
А някой някога казвал ли е дали се връща от същия човек или я получаваш от друг? Защото не ми се вярва много да е така.
А на следващия човек ти дали трябва да му върнеш любов от предишно предположение?

Много объркано става така.
Би било добре да е чистичко, бяло и без нито една драскотина. Като новите тефтери.

Какъв е смисълът да се насилваш да изпитваш каквото и да е, когато можеш още да обичаш, това, което си обичал досега?
И защо фактът, че си разделен от него трябва да те спира да обичаш, ако любовта ти дава сили?
А когато я заглушаваш потъваш само и единствено надолу и вярата ти изчезва безнадеждно?


Мислех си, че съм прехвърлила най-силното у себе си на него, но се оказва, че не е така. Просто силата ми е сила, когато сме заедно. А вярата не е нужна, когато не усещам любов.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Сълзите царуват нахално.
Рев, рев и отново рев на дневен ред.

Събуждам се всяка сутрин завита, а не искам да е така. Къде е махането на чаршафа с думите "Хайде малката, ставай! Стига си мързелувала!" ?

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Понякога наистина е нужно да изгубиш някого изцяло, за да осъзнаеш колко много е значел... и значи.

Скапани истини! Оказвате се верни!!!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Оставаше поне да съм здрава и всичко щеше да е наред. Ама и това не е така.

Но какво толкова, няколко вида хапчета и сбогуване с някои храни, айдее...

Вижте какво, аз съм добре. Аз съм много добре. Аз съм супер добре, даже!

...

Както и да е, пожелавам ви на всички най-доброто, което може да се случи.
Уроците са, за да се научават.
Времето е, за да се използва.
Ние сме, за да се обичаме...

Внимавайте какъв пръстен носите на онзи пръст!

мрак след изгрева

Отвори бутилката. Сипи си едно.

Чудиш ли се къде отиде тя?
Питаш ли се защо те няма и теб?
Разбираш ли дали сте безследно изчезнали?
Светът ще помни ли?
Теб. И нея.
Вас и вашите мечти.

Няма смисъл, недей.
Не ставай герой без геройства.
Не обичай без сърце.
Не опитвай без смелост.
Не рискувай без страст.
Не твори без душа.
Не се превръщай в дъжд от сухи сълзи.

Забрави или прегърни спомените.
Остани или избягай самотен.
Не брой дните, а живей с миговете.
Отчуждавай се с ледено чувство.

И така докато не остане нито една молекула с течност любов. Затапи я, излей я в бурни води или изхвърли остатъците.
Налей си втора чаша с уиски.
Преглъща се някак по-лесно.

Тя ще се сгушва в чужди обятия.
Ще заспива на друго легло.
Ще ухае на различен парфюм.
А когато я видиш ще се запознаете: "Здравей. Май не сме се срещали досега. Аз съм твоето разбито его, повяхнал стар лист от писмо"

Ти ще намираш още по-красиви и още по-луди самодиви. Те ще бъдат твоето спасение, твоето упование и игра.

Всеки, казват, има отличителни черти. Налей си трета чаша уиски.
Да, така е.
Но скоро няма да помниш нито специфичното Р, нито трапчинката в дясно, нито бенката на рамото. Не след дълго няма да можеш да познаеш какъв цвят са очите й. Но пък отлично ще разпознаваш видовете уиски.

Пресуши бутилката.
Вече си свободен.

do it all again

Ще си мислим, че говорим на френски и няма да разбираме нищо, но пък ще е хубаво..
Ще гледаме италиански филми и ще пием вино до припадък. После ще излезем в градината и ще се състезаваме кой може да хвърля камъчета по-далеч.
Евентуално може и да си направим бисквитки или любимите соленки. На вечеря ще се скараме защо режа доматите на дребно. Няма нищо, после ще се сдобрим.

Най-вероятно ще му липсват къдравите остатъци по дрехите и в колата.
Сигурно ще препрочита всички бележки и писма, а може и вече да ги е изхвърлил. Все едно, за него си бяха.

За моментите, в които го издигах в небесата. За моментите, в които го ядосвах до лудост. За всички частици секунди, в които предизвиквах емоции.


След всички месеци през тези години, най-много ме трогна и ще пазя едно двусантиметрово листче хартия ..."Момичето, което успя да ме промени"
Аз не искам повече никого да променям. Не давам и мен да ме променят, частица дори. Не искам да съм обожавана, не искам да съм красива до безумие. Тези, които обожават, след минути с лекота изневеряват.

...
Когато се видим ще се усмихваме и ще си разказваме развълнувано за бъдещите планове. Вътрешно ще знаем колко е неловко. И какво сега... до вчера се затичвахме когато се видим на летището. Днес се забързваме в обратна посока, когато другия е наблизо.
3 000 километра не ни разделиха. На 200 сме по-отдалечени от всякога. А на една ръка разстояние сякаш не го е имало.

Тъжно е.

Наблюдавали ли сте симулация на щастие?
Пуснете ме на широк екран.

Long live the summer

Плаша се. Понеже следя толкова много страници, че рийдъра постоянно ми намига с + 1000 и се изкушавам да му отвърна с "mark all as read". Ама после историята се повтаря. До безкрай.
Как са си организирали времето хората преди?
"Ставам, взимам си душ, обличам се и отивам на работа. Връщам се, приготвям вечеря, говорим с жената/мъжа, измиваме съдовете, пускаме пералня/нещо от сорта/ и лягаме да спим"
А сега?
Ставам, поглеждам - два среднощни смс-а, които очевидно съм проспала. Мигат. А, и едно пропуснато. Окей, за закуска говоря по телефона. За Бога - 8 часа е!!!
Както и да е, влизам в банята. Някой звъни - ааа съседката. Сори, ама няма да отварям.
Продължавам, трябва да се облека - ровене известно време в спалнята, която междувременно се е превърнала в дрешник, защото всички тениски и рокли са не в гардероба, а по леглото и около него. Да се спи в хола е хубаво. Така има място за всички дрехи..на показ. Избирането става по-лесно, след малко вече съм готова.
Май закъснявам, а не..има още малко време. Пускам телевизора с идеята да изслушам някоя песен. Ма*ка му, снощи съм го забравила на БТВ! Дават сутрешните новини, ма*ка му!!! Някой се е блъснал на Цариградско.. няма да минавам от там днес. Бомба пред еди-коя си сграда - и от там няма да минавам. Спирам телевизора и излизам.
Вървя. Сега е моментът някой да ми звънне, хайде де обаждайте се! Никой. Пф.... айде аз ще звънна тогава. Никой не вдига. Е, добре. Отказах се.
Стигам офиса. Супер. Имам добро предчувствие за деня.
Започвам - Twitter, Google +, Facebook, Skype, Foursquare, Lookbook, Google reader, tumblr... и служебния мейл. Половината просто ги оставям отворени ей така, по-късно ще ги видя. Е, то стана време за обяд.

Много вредна практика.
Сега сериозно се захващам за работа. Бам, нещо ме разсея. Май ще си взема една кола. Да, точно това ще направя.
Обратно.
Окей, да речем, че съм свършила две-три смислени неща за деня. Следобедът го пишем творчески.
Става 7. Хайде да пийнем по нещо навън.

И тук вече ме домързява да обяснявам по-нататък. Само да отбележа - лягането е винаги след 2. И пак не ми стига това време.
Ето, днес отново.

Който се излъже някой ден да ми бъде съпруг, да знае, че няма да готвя. Нито пък ще го чакам вкъщи след работа. По-скоро ще се прибирам след него.

А си въобразявах, че ще гледам заек. Пълен абсурд. Горкото животно, щеше да си умре на първата седмица.
Не ме бива за такива неща, мога да се грижа добре само за себе си. И това е достатъчно, даже си е доста.

Сега да помисля от колко души да скрия поста. Сещам се моментално за 6-7.
От възпитание не съм ги изтрила още. Всъщност по-скоро от лицемерие.
Оцеляват само приспособимите. Не се знае кога някой ще ти е от полза. Дръж ги всички под око. За всеки случай. Back up да има.

Ах, а как вали навън!!! Току що ми се прииска да съм в Елена. Не знам какъв е този странен порив всеки път... май любов му викаха. Към родните земи. С детски спомени.

Уикенда се върнах именно към детсвото или по-точно ще е да кажа тийн-а. Милиони мисли се втурнаха една през друга към съзнанието ми. Всяка малка частица от тях напомня убийствено за щастливи времена, чисти времена ... от миналото.
Само за последната дума ми е жал. Както в повечето случаи ни се иска да върнем времето назад, да преживеем същите емоции, така и аз сега. И обикновено човек си казва - "Нищо, по-добрите предстоят",но май не съм убедена в същото...
Да, предстоят много хубави неща. Но не и тези. Тези.

Писна ми от новото. Писна ми от различното, ей за това!

Спирам на едно място и започвам да свиквам с това, което е, както и да е. Ако не го направя в скоро време, след три месеца отчайващо ще се мъча да си спомня коя съм.

А вие помните ли кои сте?

Ако да, радвам се за вас.

Гръмотевици и билков чай в 1 през нощта. Едните ужасяват, другия успокоява. В мен има достатъчно бури и достатъчно тихи води. Дали се борят помежду си? Постоянно. Дали е нормално така? Кой е говорил за нормалност изобщо?

Но нека не забравяме, че обещах да свърша нещо друго тази вечер, което моментално означава да прекъсна писането на полу-простотии в блога. Ама на мен много ми се иска да продължа, така ми е забавно от време на време да се спасявам тук.

(Пали колата, отиваме на плаж)


Хайде, лято е. Имаме най-вкусните плодове и най-обичаното време. Живеем в идеално съжителство с климатиците и привечер ядем лешников сладолед. Малко е тъпо, защото всички са се изнесли от София, по кината е настанала адска суша, да не говорим пък за умълчаните театри... Както и да е, който е на морето, може спокойно да ми прати снимка от плажа и по възможност докато я прави да пие мохито, кайпириня, дайкири, лонг айлънд и каквото още дойде. Аз пък ще ви отвърна с планински пейзажи, ха!
Още месец свободно дишане - стил: не ме бърка за нищо, не те чувам, не искам да знам за проблемите. Моля, търн офф на всички глупости!

И последно, малко тъжно, малко сантиментално, малко не на място, малко "защо точно сега по дяволите?!" - липсва ми.

Не съм от камък, нали... все пак.

Ама като стана дума за тези тежки кръгли (невинаги) и болезнени, когато те ударят...ъъъ природни образувания :D  - с моите камъни по моята глава, ха ха!

Лека нощ.

really...like a spam

Той отдавна се е превърнал в дневник този блог, така че...
Ден Х.
Година поредна.

Lately I am:
1. Щастлива, че вече съм (почти) официално работеща.
2. Радостна от развитието на българските (нови) модни марки. Knapp rocks!
lovable - цък!
3. Лекичко разочарована от DJ Marten @ Yalta. Или по-скоро от някои от "гостите" на партито. Ха! :D
4. Вероятно единствения (плюс Биби) доволен човек от Elevation. Е, какво пък толкова. Parov Stelar Band ми оправиха настроението в аванс :)
5. Изненадана, че сесия номер 4 се оказва доста забавна, имайки в предвид малкото наличие на някакво учене и крайно високите задоволителни резултати.
6. Страшно усмихната в следствие на най-приятното морско гостуване миналата седмица. Имам най-яките мацки за приятелки, а Bash beach & bar are amazing! В очакване на следващото пътуване ... ;)
7. Любопитна как ще мине Sozopol  fest.
8. Ядосана, че съм такъв дизастъъъър в кухнята напоследък. Доставки по домовете, моля, обичайте ме. Върнах се :/

И понеже 8 ми е символично число, спирам на него.
Извинявам се за смесицата от английски и български, така ми идват ;)

...
Събота вечер в София, сама вкъщи. Току виж съм се наспала като хората най-накрая...ама надали.
Някакви хора мразят, някакви хора се прехласват по глупости, някакви хора лъжат безсрамно. И ние всички сме част от тези хора понякога. Някак...ви небивалици.

Наскоро ме питаха, аз от позитивните или негативни интернет потребители съм? А де...
Ми от позитивните, ама отразявам и коментирам негативни неща явно. Защото за негативните повече се говори. Хубавите като се случат, сякаш никой не ги забелязва.

Доспа ми се, пък и спокойно си слагам таг "най-безсмисления пост за всички времена" , така че, който го е прочел - прецака се :D

P.S:
- Песента на Николета Лозанова не е ПЕСЕН, че да се разглежда и обсъжда като такава.
- Изкуството си е изкуство. И върху паметници също. В същото време София прилича на многоцветно гнило сметище с толкова много грозотии по стените, тротоарите и къде ли не...
- Черешите са по-вкусни от всякога.
- Просяците са намалели. Поне в моя пешеходен периметър.
- В Люлин не било толкова страшно. Когато минаваш от там с кола и за малко.
- Предполагам, че през лятото 7-8 часа (вечер) е идеалното време за обири в София. Всичко живо е навън.


Хайде, лека вечер. И да не забравите слънцезащитния крем,очилата и летните шапки -  изгаря се много лошо в това време. А както знаем слънцето изпича и мозъците. Опасявам се (а и е очевидно), че е покосило голяма част от хората, затова - оцелелите, вземете предпазни мерки.

До там и обратно

Знаете ли, всъщност е вярно, че винаги съм обичала морето. Не заради идеята, че ще се пека и впоследствие гордо ще се разхождам със завиден тен по улиците;  не заради мисълта, че там купонът е неспирен и – давай, да избухваме; нито пък защото да плуваш в сериозно количество вода си е чиста доза кеф. Е, добре... последното е вярно. Но не е там работата. Харесва ми да вървя по плажа и да знам, че оставям следи в мокрия пясък. Разхождайки се претърпявам известна метаморфоза, още повече че морските вълни са повече от приятни. Дали мога да ги нарека пречистващи?
А когато заровиш крака в пясъка и погледнеш напред – там няма нищо друго освен синьо сияние. Тук таме някоя чайка ще прехвърчи (Да, чайките са ми любимки) и ако е възможно в картинката да присъства лек бриз, нещата се подреждат идеално. Не ме бърка да съм сама, добре ми е и с повече хора. Но чувството без съмнение си е едно – свобода.

Ето ме отново във влака, една година по късно и твърдо решена днес да съм абсурдно искрена. Защото в момента искам няколко неща – да ми е наистина добре сама, да усетя онова чувство на сигурност и мисълта, че (мамка му) мога да се оправя въпреки всичко. Рано или късно нещата се нареждат, дори да не е мечтаният цветен пъзел.
Странно ми е, че съм такъв несполучлив хибрид  - съвкупност от противоречащи си ценности, меня се буквално час по час. Но не е ли това очарованието на младостта?
Въпреки това има моменти, в които започвам да се плаша... по-късно разбирам за какви простотиии си убивам нервни клетки, но в крайна сметка намирам начин да се самоуспокоя. Е, добре де.. може и някой да ми е помогнал :)
Но каквото и да си говорим, познавам се и със сигуност знам, че има едно нещо, което какъвто и да е разговор с приятелки няма да ми осигури – възможността да стигна до даден извод самостоятелно, без чужда намеса – един вид рожба на собствените ми мисли. Ето сега ми се отдава удобен случай да изпробвам въпросната стратегия. Май може и да се получи...
Искам да се оттърва от тези скучни и водещи до глупост страховити амбиции – на 25 с първото дете – момче, родено през май, в къща и едно хъски в двора. Слънце, птички и рози...
Къде е в картинката мъжа? Ето това вече е необяснимото. С добър набор от примери си казвам – къде е всичкия смисъл? При положение, че собствените ми родители и тези на няколко много близки до мен хора са разделени?
Е, да – за какво му е на човек да се жени? В днешно време до толкова всичко се опира до разнообразието... (както вече съм казвала) Имаш си телефон, радваш му се, използваш го – след известно време излиза нов модел, хайде – купуваш го.  Караш кола, грижиш се за нея, след време започва да ти създава проблеми, чупи се – време е за нова. Купуваш си дрехи, изтъркват се, късат се... хайде на пазар. И така до безкрайност.
Е, по същия начин става и с хората.  Какво ти ми щастие, какви златни сватби? Вече е по-странно  ако някой вместо да се разведе, вземе че остане с половинката си. И какво като има деца в цялата работа? Е, те ще разберат, ще пораснат... и знаят, че е важно човек да е щастлив. Пък и в началото откъде да сме знаели че така ще стане? Обичали сме се ( или по-скоро огромната илюзия за любовта) и всичко е било песен. После с времето един куп неща се менят, в повечето случаи двамата души се променят отделно и в различни насоки – бам, вече не се разбираме, имаме непреодолими различия, целите отдавна не са това, което са били в началото. Или оставаме заедно насила или се разделяме – и всеки накъдето си знае.
И така...
Не е срамно да си признаеш, че на 20 си щастлив с един тип хора, на 30 искаш съвсем друго, а на 40 си запленен от човек, който преди 15 години нямаше и да погледнеш. Приоритетите се менят, както казах.

А пък аз сега много искам да съм си спокойна в живота си. В моя случай спокойна включва по някоя драма от време на време, просто имам нужда, това е. И много хора, ама много. Побърквам се ако няма хора покрай мен. А едно време обожавах самотата... то и сега, ама само 2 часа в седмицата. Достатъчни са си.
Взема да ми става лошо от толкова внимателно втренчване в лаптопа докато пътуваме. Или снощи не трябваше да пресушим две бутилки вино. Още повече, че Сисонището не ми помогна особено.. Даааа, съзнавам опасностите от споделянето пред широка аудитория и да, майко знам, че тайно проверяваш всичко свързано с мен (Слава богу, че не си чак толкова напред с технологиите), ама точно в момента ще обърна думите ти срещу теб „Вино можеш да пиеш. Даже е полезно”  Ами аз само полезни неща искам за себе си.
Ама в момента най-полезно ще ми е да се върна към Бургас и с Дари да прекараме една вечер в морската. 
Както и да е. Това е един от тези моменти, в които съм крайно сантиментална и глупавичко си обичам малоумната държава. Поправка – страна. Тя като страна никак не е малоумна, чак се чудя защо хората така я обиждат понякога. Не ми е ясно как някой, който не е ходил из Пирин и Рила, не е опитвал домашно сладко от някоя баба в Балкана, не е наблюдавал изгрева над безлюден плаж или пък скачал от скали в дълбоки речни води (а също и крал череши от съседния двор като дете) има право да каже – отвратителна е тая България.
Всеки с правото си на мнение и свобода на изразяване.

И как да завърша сега, като хич не ми се спира да пиша.


Мога само да кажа – отвън видях поляна с макове, която - ето - е в състояние да ме накара да прибера това дете на техниката (лаптопа) обратно в чантата. И сега ще се наслаждавам на гледката от тук нататък. Приятен път! 

such a mess

Ето го там - перфектният, този, който си представяш в плановете за семейство, този, който ще бъде страхотен татко и съпруг, отговорен мъж и глава на фамилията. И този, който обаче сега не е точно това, което искаше.

Когато обичаш е много трудно да забравиш някого, все едно да запомниш човек, когото не си виждал никога. А защо е нужно да се забравя изобщо?

Не може ли просто животът да си продължи така, обичайки...?

Най-страшен е страхът от самота. Ужасът да започнеш да бъдеш отделна самостоятелна единица е още по-опасен. Ама какво ви става бе, хора?
Едните отчаяно търсят връзка, в която да се вкопчат, другите - твърдо зад мотото "Аз и сам съм си щастлив" и не искат и да чуят за любов. От мен едно - нито първите, нито вторите сте много умни.

Понякога ей така ми се иска мислите ми да се изливат час по час в някой тефтер или пък тук, за да ги има черно на бяло. Както Дъмбълдор правеше с онази странна каца за спомени..
Само където не мога да пиша постоянно, ами и ме мързи освен това.
Напоследък срещам много подобни мисли - крайни, пълни с предразсъдъци и грешни. Добре де, грешни може би за мен.
А и нали нейно Величество Нейкова все пак каза "Мнението е убеждение на всеки, че това, което мисли е вярното"
Ами ако не искам да мисля и изпитвам паника когато стигна до някакъв извод.
Аз най-често се ужасявам от последиците на решенията си, в момента съм точно в такъв период, че този ужас е повече от ужасен.

А то не са един куп глупости за тези връзки .. кое се котирало най-добре, как трябвало да се държиш, защо мъжете никога няма да разберат висшата мода, да мислиш 20 пъти преди да кажеш нещо, след това да анализираш още толкова той какво е казал ...абе, кошмар.

Драмите ми са няколко и ако ги споделя на глас сигурно ще прозвучат доста абсурдни...
Нищо, важното е драма да има. Напрежение, екшън, емоции... каква ли скука щеше да е иначе.
Карай, аз претендирам, че искам хармония и спокойствие :)

Една огромна глупост.

Да се живее за мига се превръща в слоган на всяко едно лято, това дали ще е така?
На мен ми звучи като някакво правило от поредицата "20 съвета за страхотно лятно настроение"...

Да се усмихваме, пък ще видим... :)

the greatest minds are dead

Власт не се упражнява с бичове, мечове, огън или пушки. Онова, над което властта е безсилна, е душата. Вбий в нея клин, вкарай пръсти в прореза и тогава човек ще е твой...да накараш човека да се чувства нищожен.Да убиеш стремежите и почтеността му. Трудно е. И най-калпавият сред вас, отчаяно търси някакъв идеал.Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отсичаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички - и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенството.
Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове - ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята.



Из "Изворът" на Айн Ранд

Stop. Go. Hurry. Faster

Предполагам, че там, където сме стигнали е добре.
Времето понякога ускорява бързо, друг път немощно забавя. Негов избор. Аз се движа със средна скорост от около 45 усмивки на час. Понякога, при пълен резервоар с добро настроение настъпвам газта в повече :)

Предполагам и че имаме нужното, за да постигнем целите си. Тези, дето си ги поставихме преди много време и записахме на последната страница от тетрадката в малко каре.

Има място за още.
Предположения.
И нищо сигурно.
Само днес, сега и тук. Това, което се случва в реалността, без да напуска пределите й.

Обичаме да си говорим с въображаеми образи, аз искам да кажа на моя такъв - Докажи ми, че си това, за което претендираше, че си. Стегни се малко, излагаш се.
Мога и повече...

Поредната ми мисъл е за казаните "Не"- та и "Да"-та. Неправилните, неподходящите и тези, които са точно на място. А наказанието остава за хората, пропуснали да изберат между "Да" и "Не" и останали с безличното "Не знам". Хората, които се страхуват да вземат решение, понеже ненавиждат да рискуват. А не е ли всяко решение риск? Дори и добре премерен, пак си остава такъв. А не е ли всяко отсъствие на решение двойно по-голям риск?

Никой не живее на сигурни подпори.
Прибирате си бутилките вино, за да трупат години, влагате си парите почти незнайно къде, за да са прибрани, не използвате половината уреди, които купувате, за да не се "развалят", не карате колите си в дъжд, за да не се изцапат.
Не може ли да е малко по-леко и отпуснато?
В крайна сметка остават само емоциите, чувствата, мислите и думите. Не помниш коя бутилка вино си изпил и кога точно, но помниш с кого.

Дано знаете за какво харчите парите си.
И дано знаете как да обичате.

Животът.. той ще си спазва своя ритъм. От 365 дни в годината и 24 часа в денонищието. Остава и ние да влезем в тези граници.

So soon as fashion is universal, it is out of date.

Искаш ли да живееш в мечтите си?
Харесва ли ти да имаш поводи за усмивки?
Красиво ли е, когато си радостен?

Ами тогава... Излез от гардероба, бъди човек! Спри да търсиш далечно-идеалистични образи и се примири с действителността, ако не искаш тя да те задуши преди това. Забрави за всичко, с което си свикнал, понеже всъщност не притежаваш много от него. Даже никак. Остави се първоначално по течението, после се стегни и започни да плуваш към желаната посока. Крещи, мълчи, бягай, връщай се и отново. Докато не се умориш. После натистни restart/

И...така. Много безсмислено обичаме някакви вещи, пък намразваме ценните хора. Нелогично е някак, затова ми се ще да въведа малко ред. Спокойно, нищо не ви заповядвам - аз както в повечето случаи, си говоря предимно на и към себе си. Почти безполезно. И все пак...

Има ли смисъл да радваме и развиваме пазарната машина? Поредната бримчица ли сме? Всъщност не е въпроса дали има смисъл, а как се чувстваме като играчки? Добре? Забавни? Смешни?
На мен ми е хубаво. Понеже си обичам всичките рокли, *#*!**#!
Но без лиготии по витрините, няма нужда. БОЖЕ тая жена, дето тегли кредит да си купи чантата за 3 000 евро не само, че не беше добре, тя е за болница! Ама карай де, такива с лопата да ги ринеш. Тъпо е, когато живееш с 800 на месец даже и да си помислиш за подобна глупост. Горките й дечица. Ако има такива. Ако няма, дано да не ражда...може да ги размени за обувки, знае ли човек?

Хайде пак за мен.
Много харесвам един куп дрехи на още един по-голям куп дизайнери известни и безизвестни. Няма как да си ги позволя, затова обаче пък мога да си ушия, надраскам, закърпя, пришия и т.н всичко. Ееее, добре - с малко помощ от един човек :) Двама, пардон.
И ще си ги нося. Със здраве :)

Стоп, стоп, стоп, чакайййй, къде замина? Какво лошо им има на НОРМАЛНИТЕ марки с ДОСТЪПНИ цени? М? Какво прави един топ, при това от естествени материали по-лош от ужасната прозрачна грозотия на LV?
И като стана дума - най-обичам LV маниаците. Чанта до чанта, портмоне с шапка и т.н. Ех, красота от ментета...

(не си хейтър, не си хейтър, не си...)

Айде стига с темата :)  Да не засегна някого без да искам (даааааа бе, хаха)
(вметка - иронията през нощта винаги ми е била любима)

Добре. Пак стана 4 сутринта. Аз съм гладна. Стомахът ме боли. Хоп, едно хапченце..По-добре е. Сега пък ми е студено. Офф, навън вали дъжд. Мрън!

А така да искам да си върна позитивния образ, все по-трудно става да му се не види!
В този дух обаче не съм чак толкова безмълвна - имам си най-прекрасните лалета, които домъкнах от Елена. И пролетта става все по-красива, когато навън пече. А вкъщи мирише на ягоди... И чай с канела :) Ммммммм...

Вкара ме във филма. Убила си ме още в първа серия.

Като за начало да спомена - не се лъжете по заглавието, няма да коментирам Love.net. Въпреки че си заслужава.

Пускам си Alicia Keys - A women's worth съвсем тематично.
Като се замисля времето така се завъртя, толкова неща започнаха да се случват. И вече чак ме изпреварват, а аз още драпам след тях.
Но нищо. Подготвям се за маратон. Истински пролетен фурор. И ще се случи, гаранция.

Anyway, слънчево е и ми се прииска да се катеря из Пирин. Жалко, че направо съм атрофирала. А в Пирин е така красиво! 
Изядох пак една огромна купа ягоди и мисля, че в тях имаше нещо нередно.
На мен ли ми се струва, ама хората които са необвързани живеят много по-щастливо? Да, да, аз самата споря с това изказване, но пък току виж съм си преобърнала нагласите. Което е често срещано. Понеже съм много непостоянна.
Та тези хора си спестяват толкова нещастни убити нерви, сметки от телефон, тревоги, притеснения... и да не продължавам.

Всъщност съм станала едно малко мазохистично дете (къде пък има такова животно?), което преминава от преобладаващо състояние : мрънкане -> на инат и после към лигавня.
И първо си казвам - ти можеш, това е правилното. После се усещам как не ми е добре с дадено нещо, но то е ПРАВИЛНО и нормално... а иначе ставам смешна. Ми нека стана смешна.
Май предпочитам да съм крайно егоистична отколкото крайно страдаща. Така ще да е вече.
Омръзна ми да си докарвам куп глупости на главата. А съм още само на 21. Рано ми е за криза на средната възраст.
Защо обвързаните хора си изневеряват? Защо другите имат бройки за една нощ? Смотаната истинска любов какво се е*ава? А тя не е ли егоист?
Защо като ни писне, започва да ни е шубе? А? а? А?

Както по филмите цялата драма на човека я търсят в детството. Ама моето си беше страхотно. Страдам от 17-те си. Емоционалният ми товар и драмата дойдоха от няколко нелогични изневери, малко teen pain, щипка скандали и така. Сега ми тежат на главата. Като една тухла 4-ка са и застрашават рационалното ми мислене. И чувства.
Ама дето се казва - шанс.

Дано порасна, понеже е смешно.

Или се взимаш в ръце, или се обричаш на същата повторяемост от събития и случки.

Черен петък

Аз си пиша за кафета и храни, а в същото време Япония гине. Отвратително.
Осъзнаваш колко си безпомощен, колко си нищожен, колко си ...нищо. Само че защо трябва да се случи нещо толкова ужасно, за да го разбереш.

И по-лошото сякаш тепърва предстой: застрашени от върлуващото цунами са и Филипините, Хавай, части от Русия, Индонезия, Австралия, Нова Зеландия, а също Централна и Южна Америка.
Хайде продължавайте да се подигравате на предсказания.
Но като се случват трагични събития, всички се плашат до смърт- "Ами ако беше у нас"
Е, на хората там, това им беше "у нас". То вече не съществува. Само за секунди...


Време да се помолим...

Из старите тефтери...

"Оф много е тъпо по математика. Сигурно на контролното ще имам 4. Ох, нямам търпение да свърши седмицата и да си ходя на Елена."
...
"Петък - що за ден? Не ме пуснаха на Елена, сега ще се затворя в стаята си и на никого няма да говоря. Ама и така ще полудея. Оф, какво да правя?"
...
"Много яко - ще ходим в RnB, ама първо ще се съберем в 2ч. в Денито и после ще тръгнем. Оф ще видим как ще изкараме. Аз пък не спирам да си мисля за ******...
Оу и Елена така ми липсва - лятото, басейна, хората, местата..."
...
"Обичам баба. И накрая на ваканциите като ни казва: Свърши ви царството.
Толкова ми липсват Елена и лятото. За кой път го повтарям, ама е вярно. Просто е най-скъпото ми място. Толкова хубави спомени си имаме от там. И знам, че никога няма да се върнат моментите :( "
...
"Поканиха ме на рожден ден, ама аз отказах и си отидох на Елена. Имаше избори и всички говореха само за това. (тук подробно описвам как един от кандидатите за кмет на Елена е старчок, а другият е човек от народа и как кара колело след работа..) "
...
"Обсебена съм от интернет. Само стоя в чата и си пишем с ****. Обаче трябва да го избягвам, понеже аз харесвам *****, нали? Та 88% процента от сърцето ми са негови. Ама пък и той е несериозен...ох какво да правя. Ето - толкова съм объркана. Къде ми е лятото беее? Спокойствието и щастливото ми време, прекарано в Елена. Без учене, домашни, оценки, конско, задачи, ограничения, условия, задължения, стоене на чина по осем часа!!! Мразя ги тези неща!"

...
"Ужасна ваканция! Скарана съм с нащ'е. Отидох си на Елена - ама уви - там ужас! Край с ******, до тук беше! Бях му купила и подарък за Коледа, а той излезе и каза на Росито, че съм била малка, не знам си какво.. Е, мерси! Поне да ми го беше казал на мен в очите! Идиот! Край!"

из дневника ми от 5-6-7ми клас :)))))

И днес все още не пропускам, когато мога, да си ида до Елена. Но поне съм спряла да харесвам глупаци. Вместо това си обичам Него. И не разделям сърцето си на проценти.
Няма ги ограниченията и конското, но ги има решенията и вноските. М, да... животът се променя. 

Аз отивам да си доизчета нескопосаните глупости, а на вас: лека нощ! :)