И септември дойде.
Нали знаете, че не е препоръчително да прекалявате с каквото и да е?
Крайности, крайности..как мразя да се стига до тях.
Казвам ви, ако още някой познат вземе, че се ожени до края на годината, то аз ще се преместя в друга държава, където нямам познати. И така ще започна щастлив живот от начало.
Те сватбите като цяло са хубаво нещо, даже много хубаво, ама някак не стигам до смисъла. Ако можех, бих вдигала по една всеки месец - за купона. Но основната идея, която би трябвало да е любовта, се губи нейде по пътя. Или след женитбата.
Добре де, все в крайна сметка се губи.
Не мислите ли, че се губи?
Не?
Хм, колко странно. Аз бях убедена в противното.
Дали не е смешно, мотото на блога ми да е свързано с любов? Аз сбъркана ли съм? В какво ли съм вярвала?
Когато в последните няколко месеца повече от 10 души те попитат:
- Какво ти има мила, добре ли си?
И аз:
- Защо за Бога да не съм добре?
- Ами не се усмихваш. Преди беше вечно усмихната...
Тогава е време да се замислиш.
Дали имаш проблем със зъбите?
Или пък нещо не е наред с кожата на лицето?
Всъщност най-вероятно ти си се усмихвал, но хората имат зрителни проблеми.
Да, пращаш ги на очен и така най-лесно се освобождаваш от тревожната мисъл.
За предпочитане е да не я пускаш повече в дебрите на мозъка си. М*мка му, тя не видя ли, че на входа пише "Забранено за мисли под 18"?!
Какво сега, мислите не могат ли да четат?
Вечерите стават все по-синкави. Имаше едно малко уиски, след това имаше второ малко... после малките бяха недостатъчни, кой изобщо пие по едно малко? Откъде накъде ще има такова измерване?
Вижте, аз нямам притеснения за почти абсолютно нищо.
Знам си, че не е нужно да се напрягам.
Знам, че нещата се случват.
Като с шофирането.
Тялото ти е колата, мозъкът е шофьора, само понякога има странични намеси от съдбата, която решава, че настилката трябва да е морка или пък завоите - остри. И когато в насрещното се появи един глупак, който е забравил на дълги се случва бруталната катастрофа. С повече късмет се измъкваш невредим.
А за най-сигурно е хубаво да си пускал "off" на чувствата, пардон - сложил колан, когато тръгваш на път.
Чудя се коя стая ми харесва повече?
Тази в Търново, която има бледо прасковени стени с безброй цветя по тях и един огромен надпис DREAMS DO COME TRUE на вратата. Или софийската - изчистена, с моя снимка на стената (жал ми е да я махна ...милата, такъв скъп подарък е), един цитат на Шанел по средата и грозен килим на земята. Дали да вярвам в такива хубави неща, да заспивам насред слънчеви полета и да излизам от стаята с идеята, че всичко, за което се боря ще се случи или пък да мисля първо за себе си, да се държа непукистки като Коко и да се въргалям в мръсотията на заобикалящите ме обстоятелства (...и хора)?
Най-ужасно е да се мъчиш да разбереш себе си в минало време.
Да се опитваш да осъзнаеш защо си постъпил по определен начин в даден момент.
Аз себе си не се разбирам и не ме е срам да си го призная.
Дори не знам дали вече се обичам (достатъчно).
За сметка на това пък има двама-трима обитатели на планетата, които много добре ги разбирам.
Чак ми се иска да не е така.
Ако не друго, човек наистина се учи от грешките си.
Поне в случай, че е сравнително умен.
Някои хора твърдят, че животът продължава, ама на мен лично ми писна от заучени фрази. (добре де, аз самата употребявам често такива, сега защо лъжа?)
От конкретната ми е писнало, айде.
Част от гореописаните, които го твърдят това нещо...небивалото... Те, именно те, до такава степен са спрели. Не - дори са замръзнали, ако трябва да сме честни.
Нужно е да мине есента, зимата да приключи, пролетта да си замине и чак тогава да дойде лятото, та да ги стопи.
Тоест, разбрахте ме - цяла една година, за да се промени нещо... в живота им. А понякога дори отнема и повече.
Но нека те да си мислят, че всичко продължава.
Аз предпочитам да си дам нужното време безсмислие и нищо-не-случване. Да усетя наистина как всичко стопира на място. И после да се рестартирам.
