white, white, white

Някой ден ще живея в бяло. Ето така:

emotions on board

Светли нощи и тъмни дни.
В живота ми.

Кажи му да помни, накарай го да вижда, принуди го да чува...

Знам колко мразя да съм объркана.
Знам колко е лесно някой друг да взима решения. Знам колко е тежко да вземеш сам едно и то да е грешното. Но няма по-велико чувство от риска и щастливите му последствия.
И най-важното - да не стоиш безмълваен. Да не се колебаеш. Да бъдеш решителен.

Стоиш на стълбите пред блока, държиш сърцето си в ръце и стискаш силно.
Има дни, в които трябва да му дадеш да бие свободно, да го оставиш да следва своя ритъм.

Не искам да чакам. Ужасно е.
Предпочитам да вися на всяка опашка за такси, молби и какви ли не документи пред това чакане.
Искам да престана да виждам бъдеще неопределено, причинено от минало свършено.
Но това бъдеще е така усмихнато...
Сънувам те. Че си най-добрият човек. Най-щастливият... Най-усмихнатият.

Смених всичко старо. Новото до този етап не изглежда по-добре. Писна ми да съм силна. Силата причинява болка. Изкопчва вярата...

Дали всичко в живота се връща като бумеранг? Искам да е така...

роклята ми още чернее

И все си е черна.
Колко изтъркано, колко скучно... малка черна рокля. С големи бели светли спомени, останали по нея.

Преподреждах гардеробните си мисли, както и тези с шкафовете и рафтовете. Добре се получи, смея да твърдя.

Очаквам чудовището да дойде у нас след точно 4 дни.
От женски род, разбира се.
Коткааааааааааааааааааааааааа!
Те май имаха нокти, а?

Телефонът звъни. Защо винаги в 1 съм гладна, а в 2 някой ме търси?
Нощите не са ли за сън?

Ха, всичко друго, ама не и това....

Този път си мисля за белези.
Онзи на коляното, правата черта върху ръката, сълзата на бедрото, още една черта на кръста, малкото кръгче до показалеца. Няколко спъвания,колело, бордюр, едно-две изгаряния, камъчета, табели, ютия, нож и консерва.

Как да го обясня - способност е. Истински талант даже - да се сблъскваш с всичко челно.

Като онова проклето пюре като бебе - ти не го искаш, ама то винаги е точно пред теб, насочено към устата ти - "Хайде една лъжичка за мамаааа"

И аз не искам да имам белези, ама те се лепват твърде нахално върху тялото ми и там си и остават. Да, ясно, че им харесва, ама чак пък толкова...


Тук е зззззамръзващо. Мислех си, че вкъщи винаги е топло, ама май съм грешала. Някой е отворил прозореца и е пуснал вятъра вътре и това не е татко.
Освен това цветята от стените са изсъхнали.
Дали ще ме сметнете за луда, ако кажа, че пазя два-три букета от 17-я, 18-я и 19-я си рожден ден?
Бели рози са.
Но не съм го казала.

Лошо. Много, много лошо.
Още един белег.
На десния глезен.
Отново от смс.

Аз не мога да схвана логиката. Все не успявам. Аман от логика, значи!
Не може ли без нея...?

Изпитвам изпитани чувства. Белези от минало време. Избледняват и после бам - ярка светлина - пак се върнаха.

Ти виждаш, това, което искаш да видиш. Чуваш избирателно. Усещаш капризно.
Ти си егоист.

Аз съм егоист.

Какво по-хубаво?

Две череши с обща дръжка на един клон. Едната расте, другата притичва. Едната червенее, другата бледнее. Ама череши, нали?

Забелязвали ли сте някога колко са объркани мислите ми?

хубаво е, че поне аз си ги разбирам.

За теб.. искам да бъдеш разбран.
Аз не мога да те разбера. Понеже не се разбирам с логиката. А ти си логика. Можеш ли да не бъдеш?

Преди време казах, че когато някой ме накара да скоча с бънджи ще му изпълня едно желание.
Е, чакам заявката.

За да я обявиш, ще трябва да ми напишеш смс. Ама моля те, нека бъде смс без белег. Чистичък, спретнат, по възможност бял. Нека само препинателните знаци са в черно.

...

А аз драги хора съм някъде там, на път към усмихнатото пълнолуние, почти на 100 километра от най-силния белег, отвърд нищото, по-близо до една трапчинка и далеч от земята.

Не ми трябват татуировки, имам белези.
"Абе" - ще си каже някой - "тази опищя света за две-три драскотини".
 Ми да. Ти като не можеш да пищиш - мълчи си. Писъците са привилегия за малцина.


Добро утро.
Отивам да си направя кафе.
Ти искаш ли едно?
С две черни захарчета, нали?
...

just...be

Абе май няма да го трия.

Има причини за усмивки, има неща, които се случват изненадващо и най-вече: има хора за обичане.

Затова съм...
Щастлива :)

Хаос. хаоС. Тази хубава дума.

Хаосът е благословия.
Със свой ред.
И логика.

Страшна логика, при това.

Обувките са нервни, не знаят къде са половинките им. Откривам една в гардероба. Шкафът за обувки всъщност е пълен с чехли. Къде по дяволите са токчетата?!?!
А, в кутията.
Добре.

Само че и гривните ми липсват, а когато местонахождението им съвпадне с шкафчето в банята (където определено нямат работа), ми иде да преподредя целия апартамент.
Пак ще е бъркотия, не искам да се заблуждавам.

Май е най-добре да изляза и да оставя хаосът сам да се обърква.
Движа се пренебрежително, небрежно и хаотично. Ето, заразно е .. хаосът се е настанил и в мен, не му стигна само квартирата!

Ако живееш спокойно, ако няма какво да те изненада, ако се чувстваш толкова необезспокояващо комфортно, излез! Блъсни се за Бога в нещо! И благодари на живота (или някой човек), че те е наранил, та да си след това пълноценен.

Аз споря с разочарованието и влизам в конфликти с тъгата. Че съм глупава (1 на въпрос) и че 1. те пропъдих от света си, 2. не мога и някак не искам да забравя, 3. виждам в черно-бяло всичко наоколо. Освен това излизам и неразумна с постъпките си (2 на въпрос) Логиката отказва, мислите мигат в червено.

Снимки на зелени очи, мекотата на онази част от рамото, телепатичното мислене, смехът в синхрон, звукът на излитащи самолети, много много много бяло вино, спорът кой ще влезе пръв в банята, караниците "защо ПАК ме снимаш", бележките във въздуха, банички и палачинки на закуска... и един мушмул.

Не съм те молила да ми показваш тази версия на живота. Бета е добре, но официално...?
Имам перманентно главоболие, причинено от повтаряща се мисъл....
"Ролята на режисьор май не е за мен."

Когато мъжете започнат да се страхуват, изваждат куп щитове и брони. Броят на предпазните действия се увеличава максимално.
Винаги е по-добре да натиснеш "quit" невредим.
Но понякога вече е късно.

Аз защо продължавам да пиша по темата?
Извинявам се.
Междувременно нека септември бързо стане май.
Не искам рожден ден без теб, не искам Нова година без теб, може ли да прескочим месеците?


И благодаря на един човек в София с мислене в правилната посока. И добри решения.

Кой би се гордял с признание за слабост?

Лъжите ни определят най-добре като хора. Истините са по-страшни. Ако и тях си ги кажем, как ще ни познаят?

Аз дали лъжа?
Я, познайте!

Всъщност сега отивам много да се забавлявам. И животът никога не е бил лош. Ние сме лошите.
Вечерите са по-красиви от всякога.
Смелостта е за тези, на които им липсва.
Другите я наричаме ежедневие.
Смелост е да си отвориш очите сутрин даже.

Идеите ми се превръщат в реалност (благодарение на Марти (която овсен всичко останало, вече и шие светкавично за два дни))

А при теб как е?
Водата прозрачна ли е?
Мислите прозрачни ли са?
А чувствата избистрили ли са се?
Морето нощем вълнува ли се?
Слънцето през деня пари ли ?
Гмуркаш ли се внимателно?
Когато скачаш, ще има ли кой да ти каже "Обичам те"?


Слушам някакви песни, чието съдържание не разбирам. Предполагам, че така е по-добре.

Този номер временно не съществува.

И септември дойде.




Нали знаете, че не е препоръчително да прекалявате с каквото и да е?
Крайности, крайности..как мразя да се стига до тях.

Казвам ви, ако още някой познат вземе, че се ожени до края на годината, то аз ще се преместя в друга държава, където нямам познати. И така ще започна щастлив живот от начало.
Те сватбите като цяло са хубаво нещо, даже много хубаво, ама някак не стигам до смисъла. Ако можех, бих вдигала по една всеки месец - за купона. Но основната идея, която би трябвало да е любовта, се губи нейде по пътя. Или след женитбата.
Добре де, все в крайна сметка се губи.
Не мислите ли, че се губи?
Не?

Хм, колко странно. Аз бях убедена в противното.

Дали не е смешно, мотото на блога ми да е свързано с любов? Аз сбъркана ли съм? В какво ли съм вярвала?

Когато в последните няколко месеца повече от 10 души те попитат:
- Какво ти има мила, добре ли си?
И аз:
- Защо за Бога да не съм добре?
- Ами не се усмихваш. Преди беше вечно усмихната...

Тогава е време да се замислиш.

Дали имаш проблем със зъбите?
Или пък нещо не е наред с кожата на лицето?
Всъщност най-вероятно ти си се усмихвал, но хората имат зрителни проблеми.
Да, пращаш ги на очен и така най-лесно се освобождаваш от тревожната мисъл.
За предпочитане е да не я пускаш повече в дебрите на мозъка си. М*мка му, тя не видя ли, че на входа пише "Забранено за мисли под 18"?!
Какво сега, мислите не могат ли да четат?

Вечерите стават все по-синкави. Имаше едно малко уиски, след това имаше второ малко... после малките бяха недостатъчни, кой изобщо пие по едно малко? Откъде накъде ще има такова измерване?

Вижте, аз нямам притеснения за почти абсолютно нищо.
Знам си, че не е нужно да се напрягам.
Знам, че нещата се случват.
Като с шофирането.
Тялото ти е колата, мозъкът е шофьора, само понякога има странични намеси от съдбата, която решава, че настилката трябва да е морка или пък завоите - остри. И когато в насрещното се появи един глупак, който е забравил на дълги се случва бруталната катастрофа. С повече късмет се измъкваш невредим.
А за най-сигурно е хубаво да си пускал "off" на чувствата, пардон - сложил колан, когато тръгваш на път.




Чудя се коя стая ми харесва повече?
Тази в Търново, която има бледо прасковени стени с безброй цветя по тях и един огромен надпис DREAMS DO COME TRUE на вратата. Или софийската - изчистена, с моя снимка на стената (жал ми е да я махна ...милата, такъв скъп подарък е), един цитат на Шанел по средата и грозен килим на земята. Дали да вярвам в такива хубави неща, да заспивам насред слънчеви полета и да излизам от стаята с идеята, че всичко, за което се боря ще се случи или пък да мисля първо за себе си, да се държа непукистки като Коко и да се въргалям в мръсотията на заобикалящите ме обстоятелства (...и хора)?

Най-ужасно е да се мъчиш да разбереш себе си в минало време.
Да се опитваш да осъзнаеш защо си постъпил по определен начин в даден момент.
Аз себе си не се разбирам и не ме е срам да си го призная.
Дори не знам дали вече се обичам (достатъчно).
За сметка на това пък има двама-трима обитатели на планетата, които много добре ги разбирам.
Чак ми се иска да не е така.

Ако не друго, човек наистина се учи от грешките си.
Поне в случай, че е сравнително умен.


Някои хора твърдят, че животът продължава, ама на мен лично ми писна от заучени фрази. (добре де, аз самата употребявам често такива, сега защо лъжа?)
От конкретната ми е писнало, айде.
Част от гореописаните, които го твърдят това нещо...небивалото... Те, именно те, до такава степен са спрели. Не - дори са замръзнали, ако трябва да сме честни.
Нужно е да мине есента, зимата да приключи, пролетта да си замине и чак тогава да дойде лятото, та да ги стопи.
Тоест, разбрахте ме - цяла една година, за да се промени нещо... в живота им. А понякога дори отнема и повече.
Но нека те да си мислят, че всичко продължава.

Аз предпочитам да си дам нужното време безсмислие и нищо-не-случване. Да усетя наистина как всичко стопира на място. И после да се рестартирам.

road to the heart

Единственият пръст, който е свързан със сърцето (благодарение на вена) е безименния на лявата ръка. Затова там се слагат брачните халки.
Аз на моя си имам пръстенче със стъпки, който не съм сваляла от 14 години (да, пръстите ми са със същите размери и днес). Майка ми го подари когато тръгвах на училище в първи клас и ми каза "Нека стъпките са само напред и с всяка изминала година стават все по-големи"
Да продължавам винаги напред беше мото на сърцето ми. Сега силно се опитвам да си спомня как точно се прави това.

Къде отиват душите ни след края?

Как се продължава, когато вече някой го няма?

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Правилата:
1. Усмихвай се
2. Вярвай
3. Обичай

вече не са в сила.

Предполага се, че любовта, която си дал, след време (или ако имаш късмет - в същия момент) се връща при теб.
А някой някога казвал ли е дали се връща от същия човек или я получаваш от друг? Защото не ми се вярва много да е така.
А на следващия човек ти дали трябва да му върнеш любов от предишно предположение?

Много объркано става така.
Би било добре да е чистичко, бяло и без нито една драскотина. Като новите тефтери.

Какъв е смисълът да се насилваш да изпитваш каквото и да е, когато можеш още да обичаш, това, което си обичал досега?
И защо фактът, че си разделен от него трябва да те спира да обичаш, ако любовта ти дава сили?
А когато я заглушаваш потъваш само и единствено надолу и вярата ти изчезва безнадеждно?


Мислех си, че съм прехвърлила най-силното у себе си на него, но се оказва, че не е така. Просто силата ми е сила, когато сме заедно. А вярата не е нужна, когато не усещам любов.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Сълзите царуват нахално.
Рев, рев и отново рев на дневен ред.

Събуждам се всяка сутрин завита, а не искам да е така. Къде е махането на чаршафа с думите "Хайде малката, ставай! Стига си мързелувала!" ?

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Понякога наистина е нужно да изгубиш някого изцяло, за да осъзнаеш колко много е значел... и значи.

Скапани истини! Оказвате се верни!!!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Оставаше поне да съм здрава и всичко щеше да е наред. Ама и това не е така.

Но какво толкова, няколко вида хапчета и сбогуване с някои храни, айдее...

Вижте какво, аз съм добре. Аз съм много добре. Аз съм супер добре, даже!

...

Както и да е, пожелавам ви на всички най-доброто, което може да се случи.
Уроците са, за да се научават.
Времето е, за да се използва.
Ние сме, за да се обичаме...

Внимавайте какъв пръстен носите на онзи пръст!

мрак след изгрева

Отвори бутилката. Сипи си едно.

Чудиш ли се къде отиде тя?
Питаш ли се защо те няма и теб?
Разбираш ли дали сте безследно изчезнали?
Светът ще помни ли?
Теб. И нея.
Вас и вашите мечти.

Няма смисъл, недей.
Не ставай герой без геройства.
Не обичай без сърце.
Не опитвай без смелост.
Не рискувай без страст.
Не твори без душа.
Не се превръщай в дъжд от сухи сълзи.

Забрави или прегърни спомените.
Остани или избягай самотен.
Не брой дните, а живей с миговете.
Отчуждавай се с ледено чувство.

И така докато не остане нито една молекула с течност любов. Затапи я, излей я в бурни води или изхвърли остатъците.
Налей си втора чаша с уиски.
Преглъща се някак по-лесно.

Тя ще се сгушва в чужди обятия.
Ще заспива на друго легло.
Ще ухае на различен парфюм.
А когато я видиш ще се запознаете: "Здравей. Май не сме се срещали досега. Аз съм твоето разбито его, повяхнал стар лист от писмо"

Ти ще намираш още по-красиви и още по-луди самодиви. Те ще бъдат твоето спасение, твоето упование и игра.

Всеки, казват, има отличителни черти. Налей си трета чаша уиски.
Да, така е.
Но скоро няма да помниш нито специфичното Р, нито трапчинката в дясно, нито бенката на рамото. Не след дълго няма да можеш да познаеш какъв цвят са очите й. Но пък отлично ще разпознаваш видовете уиски.

Пресуши бутилката.
Вече си свободен.

do it all again

Ще си мислим, че говорим на френски и няма да разбираме нищо, но пък ще е хубаво..
Ще гледаме италиански филми и ще пием вино до припадък. После ще излезем в градината и ще се състезаваме кой може да хвърля камъчета по-далеч.
Евентуално може и да си направим бисквитки или любимите соленки. На вечеря ще се скараме защо режа доматите на дребно. Няма нищо, после ще се сдобрим.

Най-вероятно ще му липсват къдравите остатъци по дрехите и в колата.
Сигурно ще препрочита всички бележки и писма, а може и вече да ги е изхвърлил. Все едно, за него си бяха.

За моментите, в които го издигах в небесата. За моментите, в които го ядосвах до лудост. За всички частици секунди, в които предизвиквах емоции.


След всички месеци през тези години, най-много ме трогна и ще пазя едно двусантиметрово листче хартия ..."Момичето, което успя да ме промени"
Аз не искам повече никого да променям. Не давам и мен да ме променят, частица дори. Не искам да съм обожавана, не искам да съм красива до безумие. Тези, които обожават, след минути с лекота изневеряват.

...
Когато се видим ще се усмихваме и ще си разказваме развълнувано за бъдещите планове. Вътрешно ще знаем колко е неловко. И какво сега... до вчера се затичвахме когато се видим на летището. Днес се забързваме в обратна посока, когато другия е наблизо.
3 000 километра не ни разделиха. На 200 сме по-отдалечени от всякога. А на една ръка разстояние сякаш не го е имало.

Тъжно е.

Наблюдавали ли сте симулация на щастие?
Пуснете ме на широк екран.

Long live the summer

Плаша се. Понеже следя толкова много страници, че рийдъра постоянно ми намига с + 1000 и се изкушавам да му отвърна с "mark all as read". Ама после историята се повтаря. До безкрай.
Как са си организирали времето хората преди?
"Ставам, взимам си душ, обличам се и отивам на работа. Връщам се, приготвям вечеря, говорим с жената/мъжа, измиваме съдовете, пускаме пералня/нещо от сорта/ и лягаме да спим"
А сега?
Ставам, поглеждам - два среднощни смс-а, които очевидно съм проспала. Мигат. А, и едно пропуснато. Окей, за закуска говоря по телефона. За Бога - 8 часа е!!!
Както и да е, влизам в банята. Някой звъни - ааа съседката. Сори, ама няма да отварям.
Продължавам, трябва да се облека - ровене известно време в спалнята, която междувременно се е превърнала в дрешник, защото всички тениски и рокли са не в гардероба, а по леглото и около него. Да се спи в хола е хубаво. Така има място за всички дрехи..на показ. Избирането става по-лесно, след малко вече съм готова.
Май закъснявам, а не..има още малко време. Пускам телевизора с идеята да изслушам някоя песен. Ма*ка му, снощи съм го забравила на БТВ! Дават сутрешните новини, ма*ка му!!! Някой се е блъснал на Цариградско.. няма да минавам от там днес. Бомба пред еди-коя си сграда - и от там няма да минавам. Спирам телевизора и излизам.
Вървя. Сега е моментът някой да ми звънне, хайде де обаждайте се! Никой. Пф.... айде аз ще звънна тогава. Никой не вдига. Е, добре. Отказах се.
Стигам офиса. Супер. Имам добро предчувствие за деня.
Започвам - Twitter, Google +, Facebook, Skype, Foursquare, Lookbook, Google reader, tumblr... и служебния мейл. Половината просто ги оставям отворени ей така, по-късно ще ги видя. Е, то стана време за обяд.

Много вредна практика.
Сега сериозно се захващам за работа. Бам, нещо ме разсея. Май ще си взема една кола. Да, точно това ще направя.
Обратно.
Окей, да речем, че съм свършила две-три смислени неща за деня. Следобедът го пишем творчески.
Става 7. Хайде да пийнем по нещо навън.

И тук вече ме домързява да обяснявам по-нататък. Само да отбележа - лягането е винаги след 2. И пак не ми стига това време.
Ето, днес отново.

Който се излъже някой ден да ми бъде съпруг, да знае, че няма да готвя. Нито пък ще го чакам вкъщи след работа. По-скоро ще се прибирам след него.

А си въобразявах, че ще гледам заек. Пълен абсурд. Горкото животно, щеше да си умре на първата седмица.
Не ме бива за такива неща, мога да се грижа добре само за себе си. И това е достатъчно, даже си е доста.

Сега да помисля от колко души да скрия поста. Сещам се моментално за 6-7.
От възпитание не съм ги изтрила още. Всъщност по-скоро от лицемерие.
Оцеляват само приспособимите. Не се знае кога някой ще ти е от полза. Дръж ги всички под око. За всеки случай. Back up да има.

Ах, а как вали навън!!! Току що ми се прииска да съм в Елена. Не знам какъв е този странен порив всеки път... май любов му викаха. Към родните земи. С детски спомени.

Уикенда се върнах именно към детсвото или по-точно ще е да кажа тийн-а. Милиони мисли се втурнаха една през друга към съзнанието ми. Всяка малка частица от тях напомня убийствено за щастливи времена, чисти времена ... от миналото.
Само за последната дума ми е жал. Както в повечето случаи ни се иска да върнем времето назад, да преживеем същите емоции, така и аз сега. И обикновено човек си казва - "Нищо, по-добрите предстоят",но май не съм убедена в същото...
Да, предстоят много хубави неща. Но не и тези. Тези.

Писна ми от новото. Писна ми от различното, ей за това!

Спирам на едно място и започвам да свиквам с това, което е, както и да е. Ако не го направя в скоро време, след три месеца отчайващо ще се мъча да си спомня коя съм.

А вие помните ли кои сте?

Ако да, радвам се за вас.

Гръмотевици и билков чай в 1 през нощта. Едните ужасяват, другия успокоява. В мен има достатъчно бури и достатъчно тихи води. Дали се борят помежду си? Постоянно. Дали е нормално така? Кой е говорил за нормалност изобщо?

Но нека не забравяме, че обещах да свърша нещо друго тази вечер, което моментално означава да прекъсна писането на полу-простотии в блога. Ама на мен много ми се иска да продължа, така ми е забавно от време на време да се спасявам тук.

(Пали колата, отиваме на плаж)


Хайде, лято е. Имаме най-вкусните плодове и най-обичаното време. Живеем в идеално съжителство с климатиците и привечер ядем лешников сладолед. Малко е тъпо, защото всички са се изнесли от София, по кината е настанала адска суша, да не говорим пък за умълчаните театри... Както и да е, който е на морето, може спокойно да ми прати снимка от плажа и по възможност докато я прави да пие мохито, кайпириня, дайкири, лонг айлънд и каквото още дойде. Аз пък ще ви отвърна с планински пейзажи, ха!
Още месец свободно дишане - стил: не ме бърка за нищо, не те чувам, не искам да знам за проблемите. Моля, търн офф на всички глупости!

И последно, малко тъжно, малко сантиментално, малко не на място, малко "защо точно сега по дяволите?!" - липсва ми.

Не съм от камък, нали... все пак.

Ама като стана дума за тези тежки кръгли (невинаги) и болезнени, когато те ударят...ъъъ природни образувания :D  - с моите камъни по моята глава, ха ха!

Лека нощ.