Този номер временно не съществува.

И септември дойде.




Нали знаете, че не е препоръчително да прекалявате с каквото и да е?
Крайности, крайности..как мразя да се стига до тях.

Казвам ви, ако още някой познат вземе, че се ожени до края на годината, то аз ще се преместя в друга държава, където нямам познати. И така ще започна щастлив живот от начало.
Те сватбите като цяло са хубаво нещо, даже много хубаво, ама някак не стигам до смисъла. Ако можех, бих вдигала по една всеки месец - за купона. Но основната идея, която би трябвало да е любовта, се губи нейде по пътя. Или след женитбата.
Добре де, все в крайна сметка се губи.
Не мислите ли, че се губи?
Не?

Хм, колко странно. Аз бях убедена в противното.

Дали не е смешно, мотото на блога ми да е свързано с любов? Аз сбъркана ли съм? В какво ли съм вярвала?

Когато в последните няколко месеца повече от 10 души те попитат:
- Какво ти има мила, добре ли си?
И аз:
- Защо за Бога да не съм добре?
- Ами не се усмихваш. Преди беше вечно усмихната...

Тогава е време да се замислиш.

Дали имаш проблем със зъбите?
Или пък нещо не е наред с кожата на лицето?
Всъщност най-вероятно ти си се усмихвал, но хората имат зрителни проблеми.
Да, пращаш ги на очен и така най-лесно се освобождаваш от тревожната мисъл.
За предпочитане е да не я пускаш повече в дебрите на мозъка си. М*мка му, тя не видя ли, че на входа пише "Забранено за мисли под 18"?!
Какво сега, мислите не могат ли да четат?

Вечерите стават все по-синкави. Имаше едно малко уиски, след това имаше второ малко... после малките бяха недостатъчни, кой изобщо пие по едно малко? Откъде накъде ще има такова измерване?

Вижте, аз нямам притеснения за почти абсолютно нищо.
Знам си, че не е нужно да се напрягам.
Знам, че нещата се случват.
Като с шофирането.
Тялото ти е колата, мозъкът е шофьора, само понякога има странични намеси от съдбата, която решава, че настилката трябва да е морка или пък завоите - остри. И когато в насрещното се появи един глупак, който е забравил на дълги се случва бруталната катастрофа. С повече късмет се измъкваш невредим.
А за най-сигурно е хубаво да си пускал "off" на чувствата, пардон - сложил колан, когато тръгваш на път.




Чудя се коя стая ми харесва повече?
Тази в Търново, която има бледо прасковени стени с безброй цветя по тях и един огромен надпис DREAMS DO COME TRUE на вратата. Или софийската - изчистена, с моя снимка на стената (жал ми е да я махна ...милата, такъв скъп подарък е), един цитат на Шанел по средата и грозен килим на земята. Дали да вярвам в такива хубави неща, да заспивам насред слънчеви полета и да излизам от стаята с идеята, че всичко, за което се боря ще се случи или пък да мисля първо за себе си, да се държа непукистки като Коко и да се въргалям в мръсотията на заобикалящите ме обстоятелства (...и хора)?

Най-ужасно е да се мъчиш да разбереш себе си в минало време.
Да се опитваш да осъзнаеш защо си постъпил по определен начин в даден момент.
Аз себе си не се разбирам и не ме е срам да си го призная.
Дори не знам дали вече се обичам (достатъчно).
За сметка на това пък има двама-трима обитатели на планетата, които много добре ги разбирам.
Чак ми се иска да не е така.

Ако не друго, човек наистина се учи от грешките си.
Поне в случай, че е сравнително умен.


Някои хора твърдят, че животът продължава, ама на мен лично ми писна от заучени фрази. (добре де, аз самата употребявам често такива, сега защо лъжа?)
От конкретната ми е писнало, айде.
Част от гореописаните, които го твърдят това нещо...небивалото... Те, именно те, до такава степен са спрели. Не - дори са замръзнали, ако трябва да сме честни.
Нужно е да мине есента, зимата да приключи, пролетта да си замине и чак тогава да дойде лятото, та да ги стопи.
Тоест, разбрахте ме - цяла една година, за да се промени нещо... в живота им. А понякога дори отнема и повече.
Но нека те да си мислят, че всичко продължава.

Аз предпочитам да си дам нужното време безсмислие и нищо-не-случване. Да усетя наистина как всичко стопира на място. И после да се рестартирам.

road to the heart

Единственият пръст, който е свързан със сърцето (благодарение на вена) е безименния на лявата ръка. Затова там се слагат брачните халки.
Аз на моя си имам пръстенче със стъпки, който не съм сваляла от 14 години (да, пръстите ми са със същите размери и днес). Майка ми го подари когато тръгвах на училище в първи клас и ми каза "Нека стъпките са само напред и с всяка изминала година стават все по-големи"
Да продължавам винаги напред беше мото на сърцето ми. Сега силно се опитвам да си спомня как точно се прави това.

Къде отиват душите ни след края?

Как се продължава, когато вече някой го няма?

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Правилата:
1. Усмихвай се
2. Вярвай
3. Обичай

вече не са в сила.

Предполага се, че любовта, която си дал, след време (или ако имаш късмет - в същия момент) се връща при теб.
А някой някога казвал ли е дали се връща от същия човек или я получаваш от друг? Защото не ми се вярва много да е така.
А на следващия човек ти дали трябва да му върнеш любов от предишно предположение?

Много объркано става така.
Би било добре да е чистичко, бяло и без нито една драскотина. Като новите тефтери.

Какъв е смисълът да се насилваш да изпитваш каквото и да е, когато можеш още да обичаш, това, което си обичал досега?
И защо фактът, че си разделен от него трябва да те спира да обичаш, ако любовта ти дава сили?
А когато я заглушаваш потъваш само и единствено надолу и вярата ти изчезва безнадеждно?


Мислех си, че съм прехвърлила най-силното у себе си на него, но се оказва, че не е така. Просто силата ми е сила, когато сме заедно. А вярата не е нужна, когато не усещам любов.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Сълзите царуват нахално.
Рев, рев и отново рев на дневен ред.

Събуждам се всяка сутрин завита, а не искам да е така. Къде е махането на чаршафа с думите "Хайде малката, ставай! Стига си мързелувала!" ?

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Понякога наистина е нужно да изгубиш някого изцяло, за да осъзнаеш колко много е значел... и значи.

Скапани истини! Оказвате се верни!!!

---------------------------------------------------------------------------------------------------

Оставаше поне да съм здрава и всичко щеше да е наред. Ама и това не е така.

Но какво толкова, няколко вида хапчета и сбогуване с някои храни, айдее...

Вижте какво, аз съм добре. Аз съм много добре. Аз съм супер добре, даже!

...

Както и да е, пожелавам ви на всички най-доброто, което може да се случи.
Уроците са, за да се научават.
Времето е, за да се използва.
Ние сме, за да се обичаме...

Внимавайте какъв пръстен носите на онзи пръст!

мрак след изгрева

Отвори бутилката. Сипи си едно.

Чудиш ли се къде отиде тя?
Питаш ли се защо те няма и теб?
Разбираш ли дали сте безследно изчезнали?
Светът ще помни ли?
Теб. И нея.
Вас и вашите мечти.

Няма смисъл, недей.
Не ставай герой без геройства.
Не обичай без сърце.
Не опитвай без смелост.
Не рискувай без страст.
Не твори без душа.
Не се превръщай в дъжд от сухи сълзи.

Забрави или прегърни спомените.
Остани или избягай самотен.
Не брой дните, а живей с миговете.
Отчуждавай се с ледено чувство.

И така докато не остане нито една молекула с течност любов. Затапи я, излей я в бурни води или изхвърли остатъците.
Налей си втора чаша с уиски.
Преглъща се някак по-лесно.

Тя ще се сгушва в чужди обятия.
Ще заспива на друго легло.
Ще ухае на различен парфюм.
А когато я видиш ще се запознаете: "Здравей. Май не сме се срещали досега. Аз съм твоето разбито его, повяхнал стар лист от писмо"

Ти ще намираш още по-красиви и още по-луди самодиви. Те ще бъдат твоето спасение, твоето упование и игра.

Всеки, казват, има отличителни черти. Налей си трета чаша уиски.
Да, така е.
Но скоро няма да помниш нито специфичното Р, нито трапчинката в дясно, нито бенката на рамото. Не след дълго няма да можеш да познаеш какъв цвят са очите й. Но пък отлично ще разпознаваш видовете уиски.

Пресуши бутилката.
Вече си свободен.

do it all again

Ще си мислим, че говорим на френски и няма да разбираме нищо, но пък ще е хубаво..
Ще гледаме италиански филми и ще пием вино до припадък. После ще излезем в градината и ще се състезаваме кой може да хвърля камъчета по-далеч.
Евентуално може и да си направим бисквитки или любимите соленки. На вечеря ще се скараме защо режа доматите на дребно. Няма нищо, после ще се сдобрим.

Най-вероятно ще му липсват къдравите остатъци по дрехите и в колата.
Сигурно ще препрочита всички бележки и писма, а може и вече да ги е изхвърлил. Все едно, за него си бяха.

За моментите, в които го издигах в небесата. За моментите, в които го ядосвах до лудост. За всички частици секунди, в които предизвиквах емоции.


След всички месеци през тези години, най-много ме трогна и ще пазя едно двусантиметрово листче хартия ..."Момичето, което успя да ме промени"
Аз не искам повече никого да променям. Не давам и мен да ме променят, частица дори. Не искам да съм обожавана, не искам да съм красива до безумие. Тези, които обожават, след минути с лекота изневеряват.

...
Когато се видим ще се усмихваме и ще си разказваме развълнувано за бъдещите планове. Вътрешно ще знаем колко е неловко. И какво сега... до вчера се затичвахме когато се видим на летището. Днес се забързваме в обратна посока, когато другия е наблизо.
3 000 километра не ни разделиха. На 200 сме по-отдалечени от всякога. А на една ръка разстояние сякаш не го е имало.

Тъжно е.

Наблюдавали ли сте симулация на щастие?
Пуснете ме на широк екран.

Long live the summer

Плаша се. Понеже следя толкова много страници, че рийдъра постоянно ми намига с + 1000 и се изкушавам да му отвърна с "mark all as read". Ама после историята се повтаря. До безкрай.
Как са си организирали времето хората преди?
"Ставам, взимам си душ, обличам се и отивам на работа. Връщам се, приготвям вечеря, говорим с жената/мъжа, измиваме съдовете, пускаме пералня/нещо от сорта/ и лягаме да спим"
А сега?
Ставам, поглеждам - два среднощни смс-а, които очевидно съм проспала. Мигат. А, и едно пропуснато. Окей, за закуска говоря по телефона. За Бога - 8 часа е!!!
Както и да е, влизам в банята. Някой звъни - ааа съседката. Сори, ама няма да отварям.
Продължавам, трябва да се облека - ровене известно време в спалнята, която междувременно се е превърнала в дрешник, защото всички тениски и рокли са не в гардероба, а по леглото и около него. Да се спи в хола е хубаво. Така има място за всички дрехи..на показ. Избирането става по-лесно, след малко вече съм готова.
Май закъснявам, а не..има още малко време. Пускам телевизора с идеята да изслушам някоя песен. Ма*ка му, снощи съм го забравила на БТВ! Дават сутрешните новини, ма*ка му!!! Някой се е блъснал на Цариградско.. няма да минавам от там днес. Бомба пред еди-коя си сграда - и от там няма да минавам. Спирам телевизора и излизам.
Вървя. Сега е моментът някой да ми звънне, хайде де обаждайте се! Никой. Пф.... айде аз ще звънна тогава. Никой не вдига. Е, добре. Отказах се.
Стигам офиса. Супер. Имам добро предчувствие за деня.
Започвам - Twitter, Google +, Facebook, Skype, Foursquare, Lookbook, Google reader, tumblr... и служебния мейл. Половината просто ги оставям отворени ей така, по-късно ще ги видя. Е, то стана време за обяд.

Много вредна практика.
Сега сериозно се захващам за работа. Бам, нещо ме разсея. Май ще си взема една кола. Да, точно това ще направя.
Обратно.
Окей, да речем, че съм свършила две-три смислени неща за деня. Следобедът го пишем творчески.
Става 7. Хайде да пийнем по нещо навън.

И тук вече ме домързява да обяснявам по-нататък. Само да отбележа - лягането е винаги след 2. И пак не ми стига това време.
Ето, днес отново.

Който се излъже някой ден да ми бъде съпруг, да знае, че няма да готвя. Нито пък ще го чакам вкъщи след работа. По-скоро ще се прибирам след него.

А си въобразявах, че ще гледам заек. Пълен абсурд. Горкото животно, щеше да си умре на първата седмица.
Не ме бива за такива неща, мога да се грижа добре само за себе си. И това е достатъчно, даже си е доста.

Сега да помисля от колко души да скрия поста. Сещам се моментално за 6-7.
От възпитание не съм ги изтрила още. Всъщност по-скоро от лицемерие.
Оцеляват само приспособимите. Не се знае кога някой ще ти е от полза. Дръж ги всички под око. За всеки случай. Back up да има.

Ах, а как вали навън!!! Току що ми се прииска да съм в Елена. Не знам какъв е този странен порив всеки път... май любов му викаха. Към родните земи. С детски спомени.

Уикенда се върнах именно към детсвото или по-точно ще е да кажа тийн-а. Милиони мисли се втурнаха една през друга към съзнанието ми. Всяка малка частица от тях напомня убийствено за щастливи времена, чисти времена ... от миналото.
Само за последната дума ми е жал. Както в повечето случаи ни се иска да върнем времето назад, да преживеем същите емоции, така и аз сега. И обикновено човек си казва - "Нищо, по-добрите предстоят",но май не съм убедена в същото...
Да, предстоят много хубави неща. Но не и тези. Тези.

Писна ми от новото. Писна ми от различното, ей за това!

Спирам на едно място и започвам да свиквам с това, което е, както и да е. Ако не го направя в скоро време, след три месеца отчайващо ще се мъча да си спомня коя съм.

А вие помните ли кои сте?

Ако да, радвам се за вас.

Гръмотевици и билков чай в 1 през нощта. Едните ужасяват, другия успокоява. В мен има достатъчно бури и достатъчно тихи води. Дали се борят помежду си? Постоянно. Дали е нормално така? Кой е говорил за нормалност изобщо?

Но нека не забравяме, че обещах да свърша нещо друго тази вечер, което моментално означава да прекъсна писането на полу-простотии в блога. Ама на мен много ми се иска да продължа, така ми е забавно от време на време да се спасявам тук.

(Пали колата, отиваме на плаж)


Хайде, лято е. Имаме най-вкусните плодове и най-обичаното време. Живеем в идеално съжителство с климатиците и привечер ядем лешников сладолед. Малко е тъпо, защото всички са се изнесли от София, по кината е настанала адска суша, да не говорим пък за умълчаните театри... Както и да е, който е на морето, може спокойно да ми прати снимка от плажа и по възможност докато я прави да пие мохито, кайпириня, дайкири, лонг айлънд и каквото още дойде. Аз пък ще ви отвърна с планински пейзажи, ха!
Още месец свободно дишане - стил: не ме бърка за нищо, не те чувам, не искам да знам за проблемите. Моля, търн офф на всички глупости!

И последно, малко тъжно, малко сантиментално, малко не на място, малко "защо точно сега по дяволите?!" - липсва ми.

Не съм от камък, нали... все пак.

Ама като стана дума за тези тежки кръгли (невинаги) и болезнени, когато те ударят...ъъъ природни образувания :D  - с моите камъни по моята глава, ха ха!

Лека нощ.

really...like a spam

Той отдавна се е превърнал в дневник този блог, така че...
Ден Х.
Година поредна.

Lately I am:
1. Щастлива, че вече съм (почти) официално работеща.
2. Радостна от развитието на българските (нови) модни марки. Knapp rocks!
lovable - цък!
3. Лекичко разочарована от DJ Marten @ Yalta. Или по-скоро от някои от "гостите" на партито. Ха! :D
4. Вероятно единствения (плюс Биби) доволен човек от Elevation. Е, какво пък толкова. Parov Stelar Band ми оправиха настроението в аванс :)
5. Изненадана, че сесия номер 4 се оказва доста забавна, имайки в предвид малкото наличие на някакво учене и крайно високите задоволителни резултати.
6. Страшно усмихната в следствие на най-приятното морско гостуване миналата седмица. Имам най-яките мацки за приятелки, а Bash beach & bar are amazing! В очакване на следващото пътуване ... ;)
7. Любопитна как ще мине Sozopol  fest.
8. Ядосана, че съм такъв дизастъъъър в кухнята напоследък. Доставки по домовете, моля, обичайте ме. Върнах се :/

И понеже 8 ми е символично число, спирам на него.
Извинявам се за смесицата от английски и български, така ми идват ;)

...
Събота вечер в София, сама вкъщи. Току виж съм се наспала като хората най-накрая...ама надали.
Някакви хора мразят, някакви хора се прехласват по глупости, някакви хора лъжат безсрамно. И ние всички сме част от тези хора понякога. Някак...ви небивалици.

Наскоро ме питаха, аз от позитивните или негативни интернет потребители съм? А де...
Ми от позитивните, ама отразявам и коментирам негативни неща явно. Защото за негативните повече се говори. Хубавите като се случат, сякаш никой не ги забелязва.

Доспа ми се, пък и спокойно си слагам таг "най-безсмисления пост за всички времена" , така че, който го е прочел - прецака се :D

P.S:
- Песента на Николета Лозанова не е ПЕСЕН, че да се разглежда и обсъжда като такава.
- Изкуството си е изкуство. И върху паметници също. В същото време София прилича на многоцветно гнило сметище с толкова много грозотии по стените, тротоарите и къде ли не...
- Черешите са по-вкусни от всякога.
- Просяците са намалели. Поне в моя пешеходен периметър.
- В Люлин не било толкова страшно. Когато минаваш от там с кола и за малко.
- Предполагам, че през лятото 7-8 часа (вечер) е идеалното време за обири в София. Всичко живо е навън.


Хайде, лека вечер. И да не забравите слънцезащитния крем,очилата и летните шапки -  изгаря се много лошо в това време. А както знаем слънцето изпича и мозъците. Опасявам се (а и е очевидно), че е покосило голяма част от хората, затова - оцелелите, вземете предпазни мерки.

До там и обратно

Знаете ли, всъщност е вярно, че винаги съм обичала морето. Не заради идеята, че ще се пека и впоследствие гордо ще се разхождам със завиден тен по улиците;  не заради мисълта, че там купонът е неспирен и – давай, да избухваме; нито пък защото да плуваш в сериозно количество вода си е чиста доза кеф. Е, добре... последното е вярно. Но не е там работата. Харесва ми да вървя по плажа и да знам, че оставям следи в мокрия пясък. Разхождайки се претърпявам известна метаморфоза, още повече че морските вълни са повече от приятни. Дали мога да ги нарека пречистващи?
А когато заровиш крака в пясъка и погледнеш напред – там няма нищо друго освен синьо сияние. Тук таме някоя чайка ще прехвърчи (Да, чайките са ми любимки) и ако е възможно в картинката да присъства лек бриз, нещата се подреждат идеално. Не ме бърка да съм сама, добре ми е и с повече хора. Но чувството без съмнение си е едно – свобода.

Ето ме отново във влака, една година по късно и твърдо решена днес да съм абсурдно искрена. Защото в момента искам няколко неща – да ми е наистина добре сама, да усетя онова чувство на сигурност и мисълта, че (мамка му) мога да се оправя въпреки всичко. Рано или късно нещата се нареждат, дори да не е мечтаният цветен пъзел.
Странно ми е, че съм такъв несполучлив хибрид  - съвкупност от противоречащи си ценности, меня се буквално час по час. Но не е ли това очарованието на младостта?
Въпреки това има моменти, в които започвам да се плаша... по-късно разбирам за какви простотиии си убивам нервни клетки, но в крайна сметка намирам начин да се самоуспокоя. Е, добре де.. може и някой да ми е помогнал :)
Но каквото и да си говорим, познавам се и със сигуност знам, че има едно нещо, което какъвто и да е разговор с приятелки няма да ми осигури – възможността да стигна до даден извод самостоятелно, без чужда намеса – един вид рожба на собствените ми мисли. Ето сега ми се отдава удобен случай да изпробвам въпросната стратегия. Май може и да се получи...
Искам да се оттърва от тези скучни и водещи до глупост страховити амбиции – на 25 с първото дете – момче, родено през май, в къща и едно хъски в двора. Слънце, птички и рози...
Къде е в картинката мъжа? Ето това вече е необяснимото. С добър набор от примери си казвам – къде е всичкия смисъл? При положение, че собствените ми родители и тези на няколко много близки до мен хора са разделени?
Е, да – за какво му е на човек да се жени? В днешно време до толкова всичко се опира до разнообразието... (както вече съм казвала) Имаш си телефон, радваш му се, използваш го – след известно време излиза нов модел, хайде – купуваш го.  Караш кола, грижиш се за нея, след време започва да ти създава проблеми, чупи се – време е за нова. Купуваш си дрехи, изтъркват се, късат се... хайде на пазар. И така до безкрайност.
Е, по същия начин става и с хората.  Какво ти ми щастие, какви златни сватби? Вече е по-странно  ако някой вместо да се разведе, вземе че остане с половинката си. И какво като има деца в цялата работа? Е, те ще разберат, ще пораснат... и знаят, че е важно човек да е щастлив. Пък и в началото откъде да сме знаели че така ще стане? Обичали сме се ( или по-скоро огромната илюзия за любовта) и всичко е било песен. После с времето един куп неща се менят, в повечето случаи двамата души се променят отделно и в различни насоки – бам, вече не се разбираме, имаме непреодолими различия, целите отдавна не са това, което са били в началото. Или оставаме заедно насила или се разделяме – и всеки накъдето си знае.
И така...
Не е срамно да си признаеш, че на 20 си щастлив с един тип хора, на 30 искаш съвсем друго, а на 40 си запленен от човек, който преди 15 години нямаше и да погледнеш. Приоритетите се менят, както казах.

А пък аз сега много искам да съм си спокойна в живота си. В моя случай спокойна включва по някоя драма от време на време, просто имам нужда, това е. И много хора, ама много. Побърквам се ако няма хора покрай мен. А едно време обожавах самотата... то и сега, ама само 2 часа в седмицата. Достатъчни са си.
Взема да ми става лошо от толкова внимателно втренчване в лаптопа докато пътуваме. Или снощи не трябваше да пресушим две бутилки вино. Още повече, че Сисонището не ми помогна особено.. Даааа, съзнавам опасностите от споделянето пред широка аудитория и да, майко знам, че тайно проверяваш всичко свързано с мен (Слава богу, че не си чак толкова напред с технологиите), ама точно в момента ще обърна думите ти срещу теб „Вино можеш да пиеш. Даже е полезно”  Ами аз само полезни неща искам за себе си.
Ама в момента най-полезно ще ми е да се върна към Бургас и с Дари да прекараме една вечер в морската. 
Както и да е. Това е един от тези моменти, в които съм крайно сантиментална и глупавичко си обичам малоумната държава. Поправка – страна. Тя като страна никак не е малоумна, чак се чудя защо хората така я обиждат понякога. Не ми е ясно как някой, който не е ходил из Пирин и Рила, не е опитвал домашно сладко от някоя баба в Балкана, не е наблюдавал изгрева над безлюден плаж или пък скачал от скали в дълбоки речни води (а също и крал череши от съседния двор като дете) има право да каже – отвратителна е тая България.
Всеки с правото си на мнение и свобода на изразяване.

И как да завърша сега, като хич не ми се спира да пиша.


Мога само да кажа – отвън видях поляна с макове, която - ето - е в състояние да ме накара да прибера това дете на техниката (лаптопа) обратно в чантата. И сега ще се наслаждавам на гледката от тук нататък. Приятен път! 

such a mess

Ето го там - перфектният, този, който си представяш в плановете за семейство, този, който ще бъде страхотен татко и съпруг, отговорен мъж и глава на фамилията. И този, който обаче сега не е точно това, което искаше.

Когато обичаш е много трудно да забравиш някого, все едно да запомниш човек, когото не си виждал никога. А защо е нужно да се забравя изобщо?

Не може ли просто животът да си продължи така, обичайки...?

Най-страшен е страхът от самота. Ужасът да започнеш да бъдеш отделна самостоятелна единица е още по-опасен. Ама какво ви става бе, хора?
Едните отчаяно търсят връзка, в която да се вкопчат, другите - твърдо зад мотото "Аз и сам съм си щастлив" и не искат и да чуят за любов. От мен едно - нито първите, нито вторите сте много умни.

Понякога ей така ми се иска мислите ми да се изливат час по час в някой тефтер или пък тук, за да ги има черно на бяло. Както Дъмбълдор правеше с онази странна каца за спомени..
Само където не мога да пиша постоянно, ами и ме мързи освен това.
Напоследък срещам много подобни мисли - крайни, пълни с предразсъдъци и грешни. Добре де, грешни може би за мен.
А и нали нейно Величество Нейкова все пак каза "Мнението е убеждение на всеки, че това, което мисли е вярното"
Ами ако не искам да мисля и изпитвам паника когато стигна до някакъв извод.
Аз най-често се ужасявам от последиците на решенията си, в момента съм точно в такъв период, че този ужас е повече от ужасен.

А то не са един куп глупости за тези връзки .. кое се котирало най-добре, как трябвало да се държиш, защо мъжете никога няма да разберат висшата мода, да мислиш 20 пъти преди да кажеш нещо, след това да анализираш още толкова той какво е казал ...абе, кошмар.

Драмите ми са няколко и ако ги споделя на глас сигурно ще прозвучат доста абсурдни...
Нищо, важното е драма да има. Напрежение, екшън, емоции... каква ли скука щеше да е иначе.
Карай, аз претендирам, че искам хармония и спокойствие :)

Една огромна глупост.

Да се живее за мига се превръща в слоган на всяко едно лято, това дали ще е така?
На мен ми звучи като някакво правило от поредицата "20 съвета за страхотно лятно настроение"...

Да се усмихваме, пък ще видим... :)

the greatest minds are dead

Власт не се упражнява с бичове, мечове, огън или пушки. Онова, над което властта е безсилна, е душата. Вбий в нея клин, вкарай пръсти в прореза и тогава човек ще е твой...да накараш човека да се чувства нищожен.Да убиеш стремежите и почтеността му. Трудно е. И най-калпавият сред вас, отчаяно търси някакъв идеал.Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отсичаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички - и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенството.
Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове - ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята.



Из "Изворът" на Айн Ранд

Stop. Go. Hurry. Faster

Предполагам, че там, където сме стигнали е добре.
Времето понякога ускорява бързо, друг път немощно забавя. Негов избор. Аз се движа със средна скорост от около 45 усмивки на час. Понякога, при пълен резервоар с добро настроение настъпвам газта в повече :)

Предполагам и че имаме нужното, за да постигнем целите си. Тези, дето си ги поставихме преди много време и записахме на последната страница от тетрадката в малко каре.

Има място за още.
Предположения.
И нищо сигурно.
Само днес, сега и тук. Това, което се случва в реалността, без да напуска пределите й.

Обичаме да си говорим с въображаеми образи, аз искам да кажа на моя такъв - Докажи ми, че си това, за което претендираше, че си. Стегни се малко, излагаш се.
Мога и повече...

Поредната ми мисъл е за казаните "Не"- та и "Да"-та. Неправилните, неподходящите и тези, които са точно на място. А наказанието остава за хората, пропуснали да изберат между "Да" и "Не" и останали с безличното "Не знам". Хората, които се страхуват да вземат решение, понеже ненавиждат да рискуват. А не е ли всяко решение риск? Дори и добре премерен, пак си остава такъв. А не е ли всяко отсъствие на решение двойно по-голям риск?

Никой не живее на сигурни подпори.
Прибирате си бутилките вино, за да трупат години, влагате си парите почти незнайно къде, за да са прибрани, не използвате половината уреди, които купувате, за да не се "развалят", не карате колите си в дъжд, за да не се изцапат.
Не може ли да е малко по-леко и отпуснато?
В крайна сметка остават само емоциите, чувствата, мислите и думите. Не помниш коя бутилка вино си изпил и кога точно, но помниш с кого.

Дано знаете за какво харчите парите си.
И дано знаете как да обичате.

Животът.. той ще си спазва своя ритъм. От 365 дни в годината и 24 часа в денонищието. Остава и ние да влезем в тези граници.