Change.org|Start an Online Petition »

ПО

ПОвече усещам. ПОвече мисля. ПОвече празнувам. ПОвече съм...аз.
ПОнякога се обръщам назад. ПОнякога плача. ПОнякога има мъгла.
ПО-малко или ПО-много.
Няма значение.
Защото.
Пак съм....
ПОли.

Правя си чай.

И...

Разбира се, че няма да пропусна в последните часове преди поредния рожден ден да драсна нещо. Винаги го правя, не мога да наруша традицията.
Само че какво да е сега?

Преди час си купих замразена салата и побеснях, че в Пикадили няма класическа Филаделфия. Как може това да ми се случва? За трети път.
Розмаринът и босилекът обаче са открити.
Еми да, това е..
сега ще ям ли, няма ли да ям?

Апетитът липсва.
Настроението и то.
Днес С. ми каза, че съм станала отвратително ПО-песимистична. От възръстта е, отговорих.
След това Ц. разведри нещата с "regrets are pointless"
А Д. завърши с обяснението, че чувството един ден някой да се обърне към теб и да ти каже "Мамо" е несравнимо и..ами трябва и до там да се стигне евентуално.
През това време М. ми припомни защо съм зарязала един куп неща зад себе си и продължавам напред. И естествено П. не пропусна да ми се скара, че съм тънко облечена (ами така е, като 20 минути преди изпита започнах да търся дрехи, а повярвайте - якето ми просто изчезна в последния момент, та затова само по пончо...окей, безсмислено е да продължавам)
Петте буквички сигурно се разпознаха :)

Ениуей
не искам да правя обобщения, това много го мразя, обаче не мога да пропусна да си напомня сама на себе си колко добре са се получили нещата дотук.
И да си пожелая за в бъдеще или по-добре, или пак така... С възможности за прогрес, разбира се.

Ако до вас има поне още един замръзнал нос, с който да се поздравите по пингвински в студения месец, значи сте щастливи хора.
Моят дубликат нещо се отдалечи на около 1500 км. от мен, ама ще го почакам. Не е проблем.



Отивам да се постопля, а междувременно може и да реша какво искам да правя на 22.

Чаят ми е готов.








И честно, това ми е най-тъпия пост, ама ще го оставя ...пък!

Винаги през януари

Аз винаги през януари падам, удрям се, разболявам се, плача, подсмърчам, замръзвам, губя по нещо...
И въпреки това не мога да кажа, че го мразя. Просто понякога избирам да не го харесвам.
Той е красив, но студен. А аз никога не съм обичала ледената красота...

Снегът се превръща в лед и подмамва, ама много.
Чувствата се превръщат в емоции и обратното.
Слънцето отива повече към луната, отколкото към нас. Нас единствено ни лъже.

Аз винаги през януари си мисля повече отколкото през другите месеци. И взимам решения, които през останалото време не мога да претегля и изхвърлям в мозъчното кошче.

Чели ли сте книга, която ви вдъхва живот? А такава, която ви убива?
Някои истории са прекалено силни, за да се четат от слабите.


Пътува ми се, хора, супер много ми се пътува. Искам да видя различна картинка от настоящата...

Дебатите около остаряването /или помладяването, помъдряването и куп други започващи с ПО (като Поли също)/ ги оставяме настрана.
Но така или иначе...

аз всеки януари имам рожден ден.
И най-ниските температури точно тогава.

Let it be СТУД!

боровинкииииииииииии

мирише ми на боровинки.
навсякъде.
страхотно е!

Сънувах.

Дишах. Издишах.

Пак затварях очи.

Будех се на чужди места, запомнях само прозорците. Обичам да спя до прозорци.

Между другото вие не обичате ли живота?
Не?
НИМА?

какво лошо ви е сторил...
а вие какво си причинихте?

глупави ли сме...

вашето щастие на какво мирише? на боровинки лиии?




не, не сме чак толкова глупави.
просто обичаме да изглупяваме.
по-безопасно е.

И кого ли мога да виня?

Хубаво е всичко да се приема с усмивка. Вместо да критикуваш някой, можеш просто да му причиниш най-сладкото неудобство с движение на няколко лицеви мускула. Никак не е сложно, повярвайте...

Искам да чуя нова, хубава музика за сърцето ми, много искам бе хора!!!
Някой нека помогне...

тази неделя не е като останалите
много приключения ми се насъбраха напоследък
много пътища прекосихме
а колко още ще пропътуваме?

дали ще намерим боворинки?

hope so

червено . много червено.

Цветът на ваканцията ми.
Нюансът на последните дни.
И тонът на празниците.

Много нагло, доста дори
                                излъгани.

Вече дори не мога да посвещавам думи на когото е.
Иска ми се да говоря на "ти", иска ми се да пиша в множествено число.
Нещо не се получава.

Карай.

Ще се попитам - Какъв ти е проблема? без да го задавам към себе си.

Преди предпочитах прозрачната истина, чиста и остра, по-стръмна от най-опасните склонове в Тибет. И с нея се наранявахме, радвахме една друга и (само)унищожавахме.

Има нещо в мен обаче, което се запазва, успява да се скрие и при най-силното земетресение...а после остава живо. Цяло.
Това нещо ...след поредната катастрофа излезе наяве с пълна сила.
Развихри се и не пожела да се затвори отново.

С истината започнахме да си играем игрички.
Лъжите се сприятелиха с нея, модерно подеха игра на криеница, чести смени и гонене.
И май е по-приятно.

Излъжи. По-добре ще е за здравето ми. Все тая, не искам да знам.
Живее ми се дълго.
Щастливо.
И безумно.
Както днес.

Затова, м*мка му (още има някой прекалено културни/морални/възпитани хора, четящи това.)
, спирай с откровенията.
Научи се да лъжеш.
То всъщност е природна дарба на човека, би трябвало да знаеш как стават нещата.
Действай.

това е предизвикателство.

Празниците са празни(ци).
Идват и си заминават.
Успяваш да се наспиш за няколко дни.
Или поне така си мислиш.
Не и след снощи.

Лутам се между брутално и епично в определенията.
Но беше.
Каквото и да беше.

В последните 5-6 години нощта между 25-ти и 26-ти декември винаги е оставала мъглявина.
Традицията - went on.

Човек без половинка не може да живее.
Човек без приятели умира на момента.
Човек с половинка и приятели е плътен.
опс, пълноценен.
Червен цвят.

А битовите алкохолици винаги намират правия път. Дори в хлъзгава нощ.
И Спайдермен не е по-умел от тях ... ;) (намиг, гърлсс)

Какво се случва ли?
Еми... Елена е по-красива от всякога. Все пак е хубавата Елена ;) не тая дето беше жена на Менелай, ама .. абе, разбрахте ме.

винаги се намира какво да ни липсва.
и на мен ми липсваха разни неща, ама пак съм щастлива.

предишните ваканции, хубави - такива,
по-топли, по-сплотени, по-весели, по-безгрижни

Сега все ще се намери някоя драма. Къде се пръснахте всички?
Нима най-силните клони на дървото се пречупиха първи?

Новата година, на чието (абсолютно глупаво) посрещане винаги си намирам за какво да пролея седем-осем реда (по-скоро колонки) сълзи и да убия поне триста-четиристотин нервни клетки, сега ще я карам в София.

Търново, достатъчно ми беше, взех си от теб най-хубавото.

сега отивам в снега.

отивам, отивам

и човекът, който не може да ми се сърди повече от половин час...а това е една десета от чара му.

Сигурно за първи път ще взема да кажа колко много ценя майка си, че е такава силна опора понякога. Вземам и го казвам.
Ей сега ако живееше и ти в почти ненавижданата от мен в разни дни столица, да ни е хиляда пъти по-добре, ама айде ще си замълча...

Две снимки. С червени рамки.
На едната съм сама, на 5 години.
На другата съм със Сис преди 5 години.
Най-дългата ми връзка празнува годишнина.
Единствената, с която нито една караница (колкото и жестока да е) не можа да ни скара. Или пък времето - раздели.
Плюя си върху буквите, да не вземе съдбата да ми се ядоса и да обърне нещата.

Или пък десетките невинни хорица с празни мисли в главата.

И някой би казал "трогателно..."

Червени са не само устните, червено е и сърцето.

А, между другото - и Интро е червено този месец.
Симпатично съвпадение.
Или пък не...

Година по-рано колко по-различно беше.
Всеки път така си казвам.
И този не е изключение.
А вие какво си казвате?

Едва ли ще направите списъци с нови обещания, сега вече сте перфектни - какво още да искате?
Останете перфектни. Това поражда чувство на доволство.
И щастие (дори и фалшиво...фалшиво, но за кого?)
Когато човек е щастлив забравя да плюе по останалите.
Това е прекрасно.

Наистина си го пожелавам.
Аз това искам за новата година - доволни хора.
Около мен, зад мен.. пред мен.

Така добре ще си живеем, в баланс и хармония, нали?

Не искам да ти казвам, но пристигам с мирис на череши и усещане за бриз.
Лятото така го обичам, но снегът ми е пръв приятел по погрешка. Хубаво стечение на обстоятелствата все пак.

Януари е най-рожденият месец.
Пожелавам си след 27 дни да не остарея изобщо.
А на 27-ми декември пожелавам по-малко проблеми и повече спокойствие. На именник от миналото.

Св. Стефан е бил мъченик, но не е нужно и хората, носещи неговото име да бъдат такива.
Е...
:)

Търсете смисъла.


И нека животът продължава да е червен, така е възможно най-ярък.
Харесва ми.

Все още деца

Има ги. Все още.

Дано не искат да пораснат.
Нека бъдат деца.

Децата са чисти.

Моля ви, не влизайте в мръсотията.
Не още.
Има време.

Червилото на майка ви е изпробвано върху животни преди да й го дадат на нея.
От токчетата й може да си изкълчите крака. А това боли.
От парфюма ще получите алергия. А това е, когато цялото тяло ви сърби и боли ужасно много.
Диетата ще ви строши краката. Буквално.
Цигарите ще сгазят всеки начин да дишате нормално. Представете си камиончетата от книжките...все едно сте под техните гуми.
Алкохолът ще ви остави без пълноценни мисли. Това са онези мисли като "Искам да се науча да рисувам. ; Обичам те, мамо. ; Колко е красива тази планина..."
Сексът ... е, добре, стига сте чели.

Мисълта ми беше, останете деца.
После ще сте възрастни.

Научете се да четете.
Правилно.
Играйте навън.
По светло.
Фантазирайте.
Измисляйте.
Творете.
Говорете.
Задавайте въпроси.

Махнете компютрите. След това цял живот ще работите на един.
Излизайте навън. По-късно ще можете само един-два дни в седмицата.
Четете книги. След време ще започвате по някоя и няма да я дочитате.
Не пренебрегвайте приятелите си. Някой ден ще ги чувате предимно (или само) по телефона.
Дайте воля на въображението си. В бъдеще ще се трупат проблеми и ще го саботират главоломно.

Е, бъдете деца.
Все още.

Имате време.

На 21 все не спирам да мисля, че цифрите в обратен ред са по-привлекателни: 12.

Това не е копнеж по миналото, а желание за бъдеще.
А аз ще кажа тези неща...
Някой ден.
На детето си.

И какво от това?

Защо е нужно да се оправдаваш, когато ти е добре?
Кой поставя ограниченията?
Къде се изповядват грешниците?
Кога си получаваш заслуженото?

Много критика, много думи. Повече излишни.

Аз се чувствам на мястото си. Открих спокойствие. Намерих разбиране. Имам доверие.
Нужно ли е да защитавам това състояние? Трябва ли да се оправдавам пред някого...? Нима?
С кое право някой би могъл да търси обяснение?

В ъгъла на устните ми има няколко милиграма ирония, забелязвате ли ги? Или да се усмихна изкуствено, за да стане ясно?

Вече не изневярата е болестта ни.
Изневеряват си всички, лъжат се всички, гледат се после в очите...
Кофти става тогава, когато няма с кого на кого да изневериш. Хората са се изчерпали.

Не, аз не искам да казвам "Щастлива съм напук."
Да, щастлива съм. Единствено заради себе си.
Не за мъст. Не от желание за възнаграждение. Не с корист.

И повече от всякога настоявам "обичай го/я дори заради най-елементарната причина"
Няма значение.
Нито времето, което е минало. Нито скандалите, които са били разпалени и угасени. Нито сълзите, които са се превърнали в усмивки и обратното. Нито дългите разговори "защо, а ако, тогава..."

Какво чувствате в момента?

Привличане?
Добре.

Разбиране?
Става.

Страст?
Е, супер.

Глупост е да кажеш само, че не знаеш какво искаш.
"Ами аз не съм сигурен/на дали мога да ти дам това, което искаш"
Знаеш отлично.
Страхливци.

Оставате сами, нали го разбирате? ;) Наздраве, пак ще заспивате в студено легло.

А иначе....

:)

На мен такъв ми харесваш.
Нервен /понякога/, емоционален, забавен, ревнив, къдрав и адски сънен сутрин в 8.
И другия път пак ще спра рязко на светофара, но няма проблем, нали?
ей така ми е добре :)

Без повече критики. Без повече укор.
Аз в чистата ми форма :)

И да си пожелая нещо...

forever 21

Оставям темата за Коледа, празниците и вълшебния дух (бла) за по-късно. Или пък изобщо.
Навъдихте се достатъчно да говорите за семейни ценности, украси за елха и как трябва да станем по-добри. Ми айде....

Аз приключвам ползотворна двуседмична работа и се отправям натам, където ми е мястото.
Интернетът и мобилните оператори да ме прощават, имам книги за четене и приятни разговори за водене.
И вино за изпиване ;)

Un amore per sempre

Обичам го Рим!


Но не онзи натрапчивият, а просто нашият си...

Да се загубим по най-прекрасния начин. И тъй като там няма как да се загубиш... понеже всяка заблуда води на по-добри места, след това да намерим киното, и да се окаже, че парламентът е бил през цялото време пред очите ни, а via del Corso направо ги боде.
Иветка да се блъсне в някой друг предмет, аз да си изгубя нещо...
Но в крайна сметка всичко  да завърши с вино.

И Trastevere.
И няколко преоткрити места.
Ех... какъв хубав уикенд :)

Не искам да изпадам в подробности, но празничната атмосфера е несравнима. И въпреки че винаги съм искала коледен Париж, получих незаменимия коледен Рим. Прекрасен. Един единствен.
Не се описва, а се усеща.

Цял живот се чудиш какво наистина означават думи като - дух, емоция, атмосфера. И го разбираш рано или късно.
Аз не мога да намеря по-точно определение и по-точен момент от този.
Точно в 18:20 часа събота вечер ги усетих.
След две обиколки около страшно красива (поредната) църква... И фонтаните, любимите ми фонтани :)

...
А книгите и тефтерите (тефтеритеее, перата, хариятаааааа, кожените подвързии!!!) ... дори няма да ги коментирам. Влезем ли в книжарница, елате ни измъкнете!
А си мислех, че госпожица Александрова се задържа най-много при обувките (не че не успя да си купи и токчета де) .... ;)

и на ревю отидохме, и със сладолед преядохме - всичко както си му е реда :)

В момента блажено се излежавам, пия от новия чай, който Теди ми подари и си мисля какво щастливо, щастливо същество съм аз.
И колко малко е нужно...

Viva Italia!

И още...

Върни назад, превърти лентата. Пусни я отново, изглежда различно, нали?
С други емоции. Сменена.
Някой записа върху стария филм нов. Безсрамно затри старите кадри. Постави черно мастилено петно върху тях, размаза ги.
Новата лента се преглъща по-лесно, върти се с лекота.
Докога?

Някой може ли да ти каже какво открива вътре в теб? Или вътре в себе си? А отвън?

Стъпка. Сън.
Отново тези улици, отново този мирис. Пак същите ресторанти. Пак тесните тротоари. Отново величествените сгради. Отново тежкият въздух. Пак тризнаци в синьо. Пак разтичащ се сладолед. Отново си там...
Рим.

Мястото, с безкрайните полета. Къщата, пазеща вечен покой. Скривалището, където никой не те намираше. Реката на хилядите желания. Мостът на скритите дни. Онази пътечка, все нагоре и все нагоре. Залезът над старите покриви. Скърцащата врата на църквата. Отново си там...
Елена

(почти)Спящият град. Нощните светлини. Последните будни...сигурно гледат телевизия, гладят дрехи, приспиват деца или пък правят секс.
Тишината на природата. Дълбоката река. Скалите отсреща. Стари руини от предишно безделие. Отново си там...
Търново.

Няколко счупени чинии. Препълнички котки. Асфалтени дупки в унисон. Шарени хора без ясни лица. Много храна. Безвкусна храна. Малко сън. Ценен сън.
Приятели. Отново си с тях...
София.

Тъжен. Понякога весел. Липсващ, обаче...
Висок. И зелен. Тайнствен. Културен.
Няма го. И теб те няма...
Париж.

Любов. Прашна.
Безсънни нощи. Разменени улици. Мравки на Оксфорд стрийт. Аз някъде там, пак плача.
Часът е 12. Биг Бен жълтее... А ти чернееш...
Лондон.

Килограми. Неразбираеми думи. Скучни хора. Лекарства без име. Лечебни своиства от високо. Все още неразбираем...И ти си неясен.
Мюнхен.

И още...

Yo, también

Ti amo





Предпази ме, всички врати са отключени.