Толкова ужасяващо тъпо съумях да се почувствам днес, че просто не е истина. От средата на нощта до сутринта, от излизането до момента... нещата не вървят на добре. Преследват ме нечисти сенки, стържа по малко от увереността си като парченце кашкавал заминало под рендето. Стърготините се топят.
На прага на поредната сесия не виждам какво ново съм научила. И не, не защото не ходя на лекции, а защото поглеждайки към учебния материал ми се иска изобщо да не бях избрала журналистиката. Или поне тук. Въпреки че мога ли изобщо да се оплача? Нещата ми се подреждат в пъти по-добре от някои хора. А не спирам да искам повече. Бързо.
Стремглаво нагоре, или пък надолу. Кой знае...
Спешната нужда от осеаземо поставяне на мястото не пристига. Също като линейките в нашия квартал. Къде са когато имаш нужда от тях? Къде ми е конструктивната критика, защо не я получавам?
Омръзна ми да чувам единствено как всичко ще бъде наред. Ама аз не искам да е така. Обичам хаоса. Мрак.
Някак не е реално, тогава, когато се поставя в реална ситуация. Нищо не е на мястото си.
Искам да се кача на втория или третия самолет и да не се приземявам изобщо. Да остана някъде там между предупреждението за закопчаване на коланите и сервирането на напитки. Идеалният делириум.
Разбира се, погледнато от настоящата секунда, всичко се променя.
Придобива съвсем друг смисъл и окраска. Да, довечера ще си купя череши. И най-вероятно няма да започна с учебника. Може би преди това ще заспя.
Да, сряда вечер ще се видя с момичетата. В петък ...ами, не знам.
Единствено по-следващата неделя е отредена за щастие. Много щастие.
И после пак мрак.
Живея в малко, идилистично колелце на хамстер. Той отдавна е мъртъв, но домът му си намери нов обитател.
вторник, 5 юни 2012 г.
четвъртък, 31 май 2012 г.
Намерих я!
От няколко дни на спирката с мен чака някакъв господин. С много мазна коса, а и нагъл. И винаги се качва от същата врата на трамвая. Няколко минути по-късно, на светофара забелязвам жената с червеното червило. Взимам си мляко и кроасан в един и същ час - 8:57, на 20 метра преди офиса забелязвам слабото момиче с рошавата коса, което все бърза. Явно закъснява за работа.
Това се повтаря вече цяла седмица. Започвам да си мисля, че времето е спряло. Или пък е някакъв "Генезис".
Не спя по цели нощи, след това се наливам с кофеин, вечер отказвам предложения на момичетата и много ме е яд. Искам този месец да свърши. Юни.
А той дори не е почнал.
Открих мястото, на което искам да се омъжа.
Но е прекрасно.
Всъщност имението в Тоскана смятам да го закупя. Не знам с какви пари, но трябва да е мое.
С Бибонс решихме, че ще се вдигат епични партита, а ние ще пием мартини в секси рокли и шапки с широка периферия.
Там ще е много любовно.
То и сега е такова.
Сънувам как живея далеч от тук.
Поне за малко.
Нещата са по-леки.
Гриза си ноктите като полудяла, защото Илиев го няма. Положението не е от най-хубавите.
Скапаният дъжд уби всичко красиво - цветята в двора, черешите в градината.
И той ми омръзна. Миналата година по това време пътувах към плажа и всъщност се къпах в морето.
Ще имаме ли лято този път?
Искам пясък.
Това се повтаря вече цяла седмица. Започвам да си мисля, че времето е спряло. Или пък е някакъв "Генезис".
Не спя по цели нощи, след това се наливам с кофеин, вечер отказвам предложения на момичетата и много ме е яд. Искам този месец да свърши. Юни.
А той дори не е почнал.
Открих мястото, на което искам да се омъжа.
Но е прекрасно.
Всъщност имението в Тоскана смятам да го закупя. Не знам с какви пари, но трябва да е мое.
С Бибонс решихме, че ще се вдигат епични партита, а ние ще пием мартини в секси рокли и шапки с широка периферия.
Там ще е много любовно.
То и сега е такова.
Сънувам как живея далеч от тук.
Поне за малко.
Нещата са по-леки.
Гриза си ноктите като полудяла, защото Илиев го няма. Положението не е от най-хубавите.
Скапаният дъжд уби всичко красиво - цветята в двора, черешите в градината.
И той ми омръзна. Миналата година по това време пътувах към плажа и всъщност се къпах в морето.
Ще имаме ли лято този път?
Искам пясък.
събота, 26 май 2012 г.
От всички брегове
прелива вода. Заплашително, бързо настъпва към мен.
А уж обичах всичко що е водно...
Не, няма наводнение. Всичко е наред :)
Един бряг остана без изгреви и без залези. Без вятър и без дъждове. Без облаци и без слънце. Потънал в мрак, единствено богат със своите обитатели.
А те - малобройни...
Едно съзнание остана празно, бедно и притихнало.
Отиде си от него тъжен спомен. Сърдито е на някой без причина и без укор.
И продължава да е пусто.
Няколко рози издъхнаха едновременно. Сломиха цветове и листенцата заваляха... Сухи, сгърчени и бледи.
А аз будувам.
За пореден път не смея да започна с нищо.
Меланхолия отвъд квадратните метри.
Толкова ли е страшно да признаваш. Толкова ли е опасно да си искрен?
Отминали заблуди, останали си точно там.
Далече.
Един след друг сънища за лодки, плажове и цветове. Спасението ми от преливащата вода.
И един моряк, който ще премине умело до другия бряг. С мен, с искреността, със сърце и с воля.
Благодаря.
А уж обичах всичко що е водно...
Не, няма наводнение. Всичко е наред :)
Един бряг остана без изгреви и без залези. Без вятър и без дъждове. Без облаци и без слънце. Потънал в мрак, единствено богат със своите обитатели.
А те - малобройни...
Едно съзнание остана празно, бедно и притихнало.
Отиде си от него тъжен спомен. Сърдито е на някой без причина и без укор.
И продължава да е пусто.
Няколко рози издъхнаха едновременно. Сломиха цветове и листенцата заваляха... Сухи, сгърчени и бледи.
А аз будувам.
За пореден път не смея да започна с нищо.
Меланхолия отвъд квадратните метри.
Толкова ли е страшно да признаваш. Толкова ли е опасно да си искрен?
Отминали заблуди, останали си точно там.
Далече.
Един след друг сънища за лодки, плажове и цветове. Спасението ми от преливащата вода.
И един моряк, който ще премине умело до другия бряг. С мен, с искреността, със сърце и с воля.
Благодаря.
петък, 18 май 2012 г.
Закъснели
След 22 години съществуване осъзнах, че ме е страх да спя на тъмно. Неистово отказвам да изгася лампата. Или просто се оправдавам, че заспивам четейки.
Два месеца след Париж, започнах да го обичам.
Три години след завършването разбирам, че все пак имаше и неприятни моменти.
Закъснелите неща не винаги са лошо нещо. Може би закъснението пристига точно навреме.
Улиците са красиви, гората е по-зелена от всякога, черешите най-вкусни и дните по-хубави.
Белите мъници(кученцата) приличат на мишки и още не могат да виждат и са тооооолкова очарователни.
Ти ще останеш ли?
- Завинаги.
Звучи приятно и притеснително.
Някак търсено.
Желано.
Не закъснявай.
Два месеца след Париж, започнах да го обичам.
Три години след завършването разбирам, че все пак имаше и неприятни моменти.
Закъснелите неща не винаги са лошо нещо. Може би закъснението пристига точно навреме.
Улиците са красиви, гората е по-зелена от всякога, черешите най-вкусни и дните по-хубави.
Белите мъници(кученцата) приличат на мишки и още не могат да виждат и са тооооолкова очарователни.
Ти ще останеш ли?
- Завинаги.
Звучи приятно и притеснително.
Някак търсено.
Желано.
Не закъснявай.
вторник, 24 април 2012 г.
за добро утро и за лека нощ
Жалко, че сутрин не ги помня.
Когато очите ми погълват толкова много неща ежедневно, е някак нормално да ме болят. Всъщност напоследък, освен тези болки прибавям и главоболието, както и една непрекъсната смяна на настроенията. Надявам се да е някаква пролетна треска.
И като говорим за пролет, успях да прихвана и странна алергия.. още се мъча да установя към какво е.
Днес прекарах близо 3 часа бродейки по магазини. Измежду хилядите изкуствени платове успях да потъна толкова дълбоко и все пак да си харесам няколко неща, които бих прекроила и после - да, бих носила. И една шивашка машина би била от полза също.
И така: официално е, заменям желанието за фотоапарат с такова за шевна машина.
Странното беше, че докато си почивах забелязах една, две, три, четири, пет (отварям скоба -о боже - двойка, че и дете| затварям скоба) жени, които изглеждаха добре. Особено едната с червената рокля със син кант и симпатичните обувки в същите цветове. Плюс брошката.
Докато се прибирах слушах Дивна, а момчето на съседната седалка обясняваше по телефона, че утре ще ходи да гледа Аве, след като миналата седмица Чужденецът му бил допаднал. Оле! За българското!
Колкото и да се хулим, добри или лоши... или пък посредствени, все пак сме едно цяло. И правим България. Не пречи да се подкрепяме, ей така от време на време.
Чудни са ми хората днес. (Искаше ми се да познавам и хората от преди 90 години, ама уви)
Дразнещи, смешни, глуповати - навсякъде. Но са толкова забавни. Не може само хубаво, трябва и малко лошо. За разнообразие, за баланс. И по тази причина във фейсбук държа какви ли не чудати хорица. Ако взема, че ги изтрия, една малка частица от смеха ми на ден ще си замине с тях. Не искам така.
И пак... да има баланс.
Сигурно, ако сме заобиколени само с изключително умни, надарени, иновативни и творчески личности, в един момент или ще ни доскучае, или ще полудеем. Не съм сигурна.
А във връзките казват, най-опасно било спокойствието. Склонна съм да се съглася.
Защото така нищо не се случва. Защото карайки се, хората могат да изглаждат характери. Защото все пак, градация трябва да има. Дано за добро.
Какво по-скучно от два перфектно допълващи се характера? Една монотонност... безкрайна
Лека нощ.
Отивам да споря със себе си.
сряда, 11 април 2012 г.
лалетата в градината
и други малки прекрасности около мен в последните дни.
Не знам как, не знам защо, но хубавите неща се случват постоянно.
Или дори да има лоши, те изчезват бързо.
Гледайки нагоре постоянно виждам лъвчета, докато в Париж се рееха ангели. Явно лъвчетата от герба на страната са се промъкнали навсякъде по сградите. Разходете се и огледайте. Особено в центъра.
В моя град бих сложила цветя, не само защото са красиви, ами и защото ухаят на рай.
Хайде да те отвлека, какво ще кажеш?
Планирам слънце и вятър, вода и полета, череши и ягоди....
И още милион лалета, в градината и извън нея.
Тя ще ти каже – Не се излагай, не прави глупости.
Аз не виждам нищо нередно тук.
Това е свобода.
Тук и там, днес и утре, под завивките, и с шарените чорапки, ще те гъделичкам докато не се ядосаш.
След месец.
Мисля, че това, което повтарят – малките неща те правят щастлив
... не винаги е истина.
Нужна е любов, много любов, големи порции любов, непретеглим грамаж любов.
Към тем, към мен, към нас, към хората, към лалетата, боровинките, черешите, пеперудите и водните кончета.
И уважение.
Липстата му ви прави абсолютни идиоти.
Не че нещо, аз нямам проблем с това.
Вече две години търпя да ми крадат изречения, мисли, идеи и прочие.
Разбирам неща, които може и да са верни за мен, само че в някой предишен живот. Защото в този определено не са се случвали.
И не контактувам с по-горе споменатите ...идиоти. Това ме прави щастлива.
Доволна съм, че след ден ще се прибера и ще ме посрещнат най-лъчезарните усмивки и най-искрените сърца. Нямам търпение.
Да обичам
Да, забравям разни неща. Пропускам уговорки. Закъснявам. Сигурно не съм сериозна.
Разсеяността ми е в кръвта.
Да се удрям без да искам, да губя разни неща, да се спъвам, да си ям ноктите и куп неща, които са ви познати, тъй като и при вас ги има. Навярно.
Но има ли значение?
Най-важното не съм го счупила, нито загубила.
Приключвам.
Сряда е.
Пече слънце.
А в градината цъфтят най-прекрасните лалета.
Не знам как, не знам защо, но хубавите неща се случват постоянно.
Или дори да има лоши, те изчезват бързо.
Гледайки нагоре постоянно виждам лъвчета, докато в Париж се рееха ангели. Явно лъвчетата от герба на страната са се промъкнали навсякъде по сградите. Разходете се и огледайте. Особено в центъра.
В моя град бих сложила цветя, не само защото са красиви, ами и защото ухаят на рай.
Хайде да те отвлека, какво ще кажеш?
Планирам слънце и вятър, вода и полета, череши и ягоди....
И още милион лалета, в градината и извън нея.
Тя ще ти каже – Не се излагай, не прави глупости.
Аз не виждам нищо нередно тук.
Това е свобода.
Тук и там, днес и утре, под завивките, и с шарените чорапки, ще те гъделичкам докато не се ядосаш.
След месец.
Мисля, че това, което повтарят – малките неща те правят щастлив
... не винаги е истина.
Нужна е любов, много любов, големи порции любов, непретеглим грамаж любов.
Към тем, към мен, към нас, към хората, към лалетата, боровинките, черешите, пеперудите и водните кончета.
И уважение.
Липстата му ви прави абсолютни идиоти.
Не че нещо, аз нямам проблем с това.
Вече две години търпя да ми крадат изречения, мисли, идеи и прочие.
Разбирам неща, които може и да са верни за мен, само че в някой предишен живот. Защото в този определено не са се случвали.
И не контактувам с по-горе споменатите ...идиоти. Това ме прави щастлива.
Доволна съм, че след ден ще се прибера и ще ме посрещнат най-лъчезарните усмивки и най-искрените сърца. Нямам търпение.
Да обичам
Да, забравям разни неща. Пропускам уговорки. Закъснявам. Сигурно не съм сериозна.
Разсеяността ми е в кръвта.
Да се удрям без да искам, да губя разни неща, да се спъвам, да си ям ноктите и куп неща, които са ви познати, тъй като и при вас ги има. Навярно.
Но има ли значение?
Най-важното не съм го счупила, нито загубила.
Приключвам.
Сряда е.
Пече слънце.
А в градината цъфтят най-прекрасните лалета.
неделя, 1 април 2012 г.
Where now?
И тъй като снощи спах близо 12 часа, днес безсънието ме преследва.
Или поне организмът ми е решил, че утре ще дремем до късно.
Грешка, скъпи мой.
Сега ще разгледаме за пореден път този уикенд вълшебният мартенски брой на Vogue, после ще хапнем ягоди, по-късно може и да ти пусна филм.
Ако си заслужил.
Нашите лични взаимоотношения са добре.
С мозъка имам един-два проблема, надявам се скоро да ги решим.
Със сърцето, мисля, че вече сме наясно.
Нещата са окей.
Стаята ми най-накрая наистина може да се нарече моето място, а април - НЕмоят месец. Предстои.
А аз съм в едно безкрайно поле с боровинки.
Вие къде сте?
Далеч или близо?
Навън или вътре?
Има ли кой да ви преобръща целия свят за добро утро?
Има ли кой да завърже очите ви преди някоя изненада?
Две жилетки по-късно, уикендът се превърна в нещо много приятно.
Две майки и две дъщери, няколко фрезии и сушито, което няма изяждане.
Та така е при мен.
Надявам се на невероятни неща, мисля си как след близо месец-два яко ще го закъсам с ученето, но това няма никакво значение, когато вътрешно си мисля, че... това го знам
и това, и него го знам
Иска ми се Марта да е в София и всеки ден да й пращам да ми шие разни неща, а тя да бъде безкрайно щастлива... или пък в един момент да ме намрази.
Аз защо още нямам шевна машина и защо ръцете ми не са така сръчни както бих желала?
Страхотното на тези дни е, че ако не друго, са поне преход към нещо по-хубаво. Но пък си мисля, че нищо не пречи да им се наслаждаваме.
А великото Велико ВЕЛИКО Търново колко е велико!
Величествено.
Красиво, както не го помня.
Иска ми се да поостана, ей така за месец. Само за месец.
Да се разхождам, да ям, да мечтая, да пиша, да лежа върху някой камък и да съм при семейството си.
Да отскачам за ден до Елена, да хвърлям някое друго камъче в реката и да бера ягоди от градината.
Ох, много искам...
В замяна купувам цветя, за да се излъжа, че и аз имам градина. Хвърлям торби с боклук и си мисля, че кофата е река. Лежа на пода и си въобразявам, че е скалата над Янтра.
Нищо, поне любимите хора идват от време на време, пък и не по-малко любими са тук.
Усмихната съм и с бухнала коса. (виновник - Теодор Илиев)
Но пък очевидно мога да бъда много, много надменна (за справка - profile picture)
И в сезона на нарцисите се изявявам като най-големия.
Айде, честито!
Първи април е, излъгахме ли се взаимно?
четвъртък, 22 март 2012 г.
Since we're talking about love...
Или как отидохме до Париж без да изкачим кулата и без да обиколим Лувъра.
Живея в няколко мечти, паралелно.
Нещата се случват, ние ги случваме.
Животът може и да не е прекрасен, но определено е красив.
За Париж толкова много е писано и колко още предстои да бъде... заболява ме главата щом си помисля.
Всеки си е намерил свое място там.
Аз пък се убедих, че моето никак не е френско.
Но пък няколко улици, една книжарница, два-три кроасана, един ключ и малко повече чаши розе са една добра причина да симпатизирам на града.
Започваме от късно пристигане и нощни улици - след петминутно вървене пред очите ми се изпречи огромен светещ надпис с ключета и кокетна цветарница в близост. И тъй като е 8-ми март, освен всичко останало си имам роза и шампанско. И адски вкусна вечеря в ресторанта с най-тежките драперии и покривки. Честно. Сьомгата беше много, много вкусна, а виното - опияняващо.
И по-късно имахме вятър под нозете.
Желязната лейди а.к.а. Айфеловата кула бих я наблюдавала само по тъмно. Така и стана.
Имахме малко проблеми с нея, но в крайна сметка се запознахме. От далеч и от ниско.
Така и не я изкачих. Впрочем, не исках. Височините имат друг замисъл. Предпочитам изкачването на стълбите към Шипка или може би стръмните пътеки към Вихрен, но не й тези....
Окей, наистина нямам сили повече. Нека си хванем такси (това са думи на Теди, не мои (за протокола)). Френските таксита ми станаха симпатични, а това дори беше електрическо.
Събуждане в 12. Класика.
Някак не съжалявам, времето не мога да го нарека проспано. Просто излизаме.
И тръгнахме на някъде.
Оказа се, че посоката е Шанз-елизе, но не за дълго. Бърз завой и право към Сена, по-точно към българското посолство. Не, нито се бяхме изгубили, нито имахме проблеми. Отиваме да видим Веси, а и да разгледаме (доста приятната между другото) наша си сграда.
Няколко часа по-късно се понасяме на водна разходка, а на мен буквално ми се приспива докато минаваме покрай някакви богаташки квартали, музеи и прочие. Но пък е адски красиво. Само онези японци ако можеха да спрат да снимат и мърморят...
Най-хубавото и приятно място, в което наистина се влюбих беше Латинския квартал (е, къде другаде) и по-точно две-три негови улички.
Шекспир и приятели.
Аз и книгите.
Старото пиано и онази кушетка.
Малкият принц.
Библията на Шанел.
Няколко книги, от които едвам се четеше.
Мърморещият дядо-парижанин.
Цветята до прозореца.
О, категорично съм влюбена в тази книжарница. Започва да се стъмва, а все още настоявам да стоим вътре и да четем. Бих учила в Сорбоната, само защото това място ще ми е под носа.
Следва най-приятната вечеря (мястото е по мой избор, естествено:) ) в Le Chardenoux des Pres - страхотен ресторант, чийто главен готвач - Сирил Линяк е... ами меко казано, прекрасен. Капацитетът не е голям, може би 10-12 маси, а пък обстановката - страшно уютна и приятелска. Харесаха ми стените с множество цветя. И десертът. За жалост нито едно име не запомних, всички менюта ми изглеждаха като списъци с древни йероглифи.
Прибирането отново беше посредством такси.
От снимки няма нужда.
Въображението върши работа :)
Живея в няколко мечти, паралелно.
Нещата се случват, ние ги случваме.
Животът може и да не е прекрасен, но определено е красив.
За Париж толкова много е писано и колко още предстои да бъде... заболява ме главата щом си помисля.
Всеки си е намерил свое място там.
Аз пък се убедих, че моето никак не е френско.
Но пък няколко улици, една книжарница, два-три кроасана, един ключ и малко повече чаши розе са една добра причина да симпатизирам на града.
Започваме от късно пристигане и нощни улици - след петминутно вървене пред очите ми се изпречи огромен светещ надпис с ключета и кокетна цветарница в близост. И тъй като е 8-ми март, освен всичко останало си имам роза и шампанско. И адски вкусна вечеря в ресторанта с най-тежките драперии и покривки. Честно. Сьомгата беше много, много вкусна, а виното - опияняващо.
И по-късно имахме вятър под нозете.
Желязната лейди а.к.а. Айфеловата кула бих я наблюдавала само по тъмно. Така и стана.
Имахме малко проблеми с нея, но в крайна сметка се запознахме. От далеч и от ниско.
Така и не я изкачих. Впрочем, не исках. Височините имат друг замисъл. Предпочитам изкачването на стълбите към Шипка или може би стръмните пътеки към Вихрен, но не й тези....
Окей, наистина нямам сили повече. Нека си хванем такси (това са думи на Теди, не мои (за протокола)). Френските таксита ми станаха симпатични, а това дори беше електрическо.
Събуждане в 12. Класика.
Някак не съжалявам, времето не мога да го нарека проспано. Просто излизаме.
И тръгнахме на някъде.
Оказа се, че посоката е Шанз-елизе, но не за дълго. Бърз завой и право към Сена, по-точно към българското посолство. Не, нито се бяхме изгубили, нито имахме проблеми. Отиваме да видим Веси, а и да разгледаме (доста приятната между другото) наша си сграда.
Няколко часа по-късно се понасяме на водна разходка, а на мен буквално ми се приспива докато минаваме покрай някакви богаташки квартали, музеи и прочие. Но пък е адски красиво. Само онези японци ако можеха да спрат да снимат и мърморят...
Най-хубавото и приятно място, в което наистина се влюбих беше Латинския квартал (е, къде другаде) и по-точно две-три негови улички.
Шекспир и приятели.
Аз и книгите.
Старото пиано и онази кушетка.
Малкият принц.
Библията на Шанел.
Няколко книги, от които едвам се четеше.
Мърморещият дядо-парижанин.
Цветята до прозореца.
О, категорично съм влюбена в тази книжарница. Започва да се стъмва, а все още настоявам да стоим вътре и да четем. Бих учила в Сорбоната, само защото това място ще ми е под носа.
Следва най-приятната вечеря (мястото е по мой избор, естествено:) ) в Le Chardenoux des Pres - страхотен ресторант, чийто главен готвач - Сирил Линяк е... ами меко казано, прекрасен. Капацитетът не е голям, може би 10-12 маси, а пък обстановката - страшно уютна и приятелска. Харесаха ми стените с множество цветя. И десертът. За жалост нито едно име не запомних, всички менюта ми изглеждаха като списъци с древни йероглифи.
Прибирането отново беше посредством такси.
След кратък спор - „Моля те, хайде малко пеша и после метро, моля те! - Не! -Да! -Не! -Ами добре, аз ще poвървя, ще се видим в хотела“
В крайна сметка краката ме предадоха.
И по-късно, почти по пижама - в La Vue, най-високият бар в цял Париж, от който се открива гледка към ...всичко. Удивително красива, между другото. Но пък обслужването не беше кой знае какво. Въпреки това – заслужава си да се иде.
Така, този път трябваше да станем в 9, плановете пак се объркаха. Излизаме в 1.
И започваме дълго препускане през Тюлери и около Сена, Rue de Honore, удивителната сграда на операта, апартаментът на Коко...
изпълва ме странно щастие :)
Докато не се отдалечихме от центъра и попаднахме на квартал, колкото опасен, толкова и мръсен, тъмен... плашещ.
Преживява се.
Още повече с красотата на Sacre coeur малко по-късно.
Междувременно още не мога да се нарадвам на ключа, който си спазарих на четворно по-ниска цена от нормалната. Усмивките вършат работа, когато френският куца.
Пея си някакви песни мислено, докато Теди се лигави наоколо. Купища хора, тъпли от непознати. И цял Париж в краката ни.
200 метра по-нататък откриваме най-чаровните платна с рисунки. Трябва да ги имаме! (а бяха възможно най-сложното нещо за опазване през Италия и до България)
Нататък дори не помня. Всички места са ми размити.
Преди вечеря се тъпча с череши и няма по-щастлив човек от мен.
А именно тази вечер мога и да я пропусна, запознатите ще се посмеят.
На нас още не ни е чак толкова забавно, но пък каква нощ беше! :D
В неделя вече нямам търпение да потегляме към Италия, междувременно прекарахме един чуден ден по парковете и малките улички. Ей така...без посока.
Залезът над провинциална Франция е неописуемо красив.
А Ryan Air e възможно най-ужасната авиокомпания. Точка.
Следващите дни са размити между любими хора, любима храна, любими места и най-вкусното вино.
Каква изненада представляваше за мен да разбера, че го произвеждат точно в околностите на Верона. И то докато пътуваме натам.
Аз естествено спях, докато в един момент не отворих очи и ... забелязах разкошни, безкрайни лозя. Ех, рай.
Мда, рай.
Живея там перманентно.
Нещата са още по-хубави с наличие на слънце в София, Силвия, която готви, усмихва и побърква от гъдел.
Едни по-приятни дни, спокойни нощи и необременнени мисли.
И поостарялата Д. Желязкова, която продължава да радва всички наоколо.
Очаквам с нетърпение няколкото женски дни през май.
А преди това... има още много. И то – хубаво.
Този пост стоеше като чернова от няколко дни, но днес му дойде времето.
И тъй като най-скъпото ми място си има празник, денят вече е специален.
Може би ми липсват кроасаните, макароните, розето, тротоарите, въздуха.
Но ще се срещнем пак.
А дотогава – живея на не по-малко прекрасно място.
И планувам все по-страхотни и усмихнати дни.
В крайна сметка краката ме предадоха.
И по-късно, почти по пижама - в La Vue, най-високият бар в цял Париж, от който се открива гледка към ...всичко. Удивително красива, между другото. Но пък обслужването не беше кой знае какво. Въпреки това – заслужава си да се иде.
Така, този път трябваше да станем в 9, плановете пак се объркаха. Излизаме в 1.
И започваме дълго препускане през Тюлери и около Сена, Rue de Honore, удивителната сграда на операта, апартаментът на Коко...
изпълва ме странно щастие :)
Докато не се отдалечихме от центъра и попаднахме на квартал, колкото опасен, толкова и мръсен, тъмен... плашещ.
Преживява се.
Още повече с красотата на Sacre coeur малко по-късно.
Междувременно още не мога да се нарадвам на ключа, който си спазарих на четворно по-ниска цена от нормалната. Усмивките вършат работа, когато френският куца.
Пея си някакви песни мислено, докато Теди се лигави наоколо. Купища хора, тъпли от непознати. И цял Париж в краката ни.
200 метра по-нататък откриваме най-чаровните платна с рисунки. Трябва да ги имаме! (а бяха възможно най-сложното нещо за опазване през Италия и до България)
Нататък дори не помня. Всички места са ми размити.
Преди вечеря се тъпча с череши и няма по-щастлив човек от мен.
А именно тази вечер мога и да я пропусна, запознатите ще се посмеят.
На нас още не ни е чак толкова забавно, но пък каква нощ беше! :D
В неделя вече нямам търпение да потегляме към Италия, междувременно прекарахме един чуден ден по парковете и малките улички. Ей така...без посока.
Залезът над провинциална Франция е неописуемо красив.
А Ryan Air e възможно най-ужасната авиокомпания. Точка.
Следващите дни са размити между любими хора, любима храна, любими места и най-вкусното вино.
Каква изненада представляваше за мен да разбера, че го произвеждат точно в околностите на Верона. И то докато пътуваме натам.
Аз естествено спях, докато в един момент не отворих очи и ... забелязах разкошни, безкрайни лозя. Ех, рай.
Мда, рай.
Живея там перманентно.
Нещата са още по-хубави с наличие на слънце в София, Силвия, която готви, усмихва и побърква от гъдел.
Едни по-приятни дни, спокойни нощи и необременнени мисли.
И поостарялата Д. Желязкова, която продължава да радва всички наоколо.
Очаквам с нетърпение няколкото женски дни през май.
А преди това... има още много. И то – хубаво.
Този пост стоеше като чернова от няколко дни, но днес му дойде времето.
И тъй като най-скъпото ми място си има празник, денят вече е специален.
Може би ми липсват кроасаните, макароните, розето, тротоарите, въздуха.
Но ще се срещнем пак.
А дотогава – живея на не по-малко прекрасно място.
И планувам все по-страхотни и усмихнати дни.
От снимки няма нужда.
Въображението върши работа :)
сряда, 8 февруари 2012 г.
falling apart
Всеки февруари в древен Рим се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете, а и самият месец се наричал очистителен. Не знам защо (подсетете ме), но ми се струва, че в днешно време всеки месец трябва да е очистителен, ако не и всеки ден. А какви и кои ще са изкупителните жертви не е ясно. Само че ги чака неистово мъчение, в това поне съм убедена. Имайки предвид парадокса на съвременния живот, непрестанното ни лутане между крайностите и несигурността в мислите, вече дори говорейки не знаем какво изричаме. Прегрешения много... възможно ли е да се изкупят? И ако да – децата ни ли ще са жертви, ние ли, приятелите ли? Заслужава ли си да се стараем да живеем праведно?
А кое е правилно? Робство от норми или свобода на чувства и емоции? И после цял живот – очистителни месеци. Крайният резултат изглежда е един и същ. Все някога, все някак има край.
Говорейки за край, не се сещайте за този на света, а вашият собствен.
Мисля, че ще е по-скоро във времево пространство от другия.
А кое е правилно? Робство от норми или свобода на чувства и емоции? И после цял живот – очистителни месеци. Крайният резултат изглежда е един и същ. Все някога, все някак има край.
Говорейки за край, не се сещайте за този на света, а вашият собствен.
Мисля, че ще е по-скоро във времево пространство от другия.
А тази година е високосна. Настоящият месец с един ден повече. Вместо да се чудя как да го използвам, този път реших да проверя с какво е по-особена годината от всички останали. Някак специална ми се струваше...
И какво се оказа:
1.Човек не бива да се жени през високосна година
2.Високосната година покосява хората
3.През високосната година природата се бунтува
4.През високосната година не трябва да променяте нищо, както и да започвате нещо ново
5.Не берете гъби през високосна година
6.Бременните не бива да се подстригват през високосна година
7.През високосна годиа трябва да се носи само сребро
1.Добре, сватбата може и да се отложи, не е фатално. Всички влюбени някак ще трябва да преживеят, че сега не е точният момент. Някои току виж се разколебали като цяло.
2.Високосната година покосява хората. Е какво сега, всички масово започват да измират и да се разболяват ли? Ние как да противодействаме на това неоспоримо пророчество? И трябва ли да излиза, че през останалите години никой не умира?
3.Природата се бунтува, това е ясно. Какво да очакваме? Миналата година по това време земетресение с магнитуд 6.3 по скалата на Рихтер разтърси Нова Зеландия, 166 души загинаха, а повече от 100 останаха в неизвестност. Малко по-късно през март, още по-силно земетресение с магнитуд 8.9 покоси Япония. Всички помним какви щети предизвика то...
Но извинете, 2011-та не беше високосна, как това успя да се случи?!?
4.Ако приемем, че не трябва да променяме нищо, а също и да не започваме нищо ново...какъв ще е смисълът на дните ни? А, да – започваме да умираме един по един, забравих. Ето, има някаква последователност в суеверията все пак.
5.Няма да бера гъби. Кога ли съм брала? А ако ги събирам, късам, режа – позволено ли е?
Да ги ям дали може? Та те на всеки четири години като по команда стават отровни – навсякъде посъвместно и едновременно. О, какъв ужас! Нека напишем писмо до министъра на земеделието и храните, вече върху бурканчетата с гъби да се означава и в каква година са брани.
6.И ако дотук все още можеше да се посмеем, сега и смехът е малко. Всички бременни, внимавайте – в никакъв, ама никакъв случай не се подстригвайте! Бебето ще се роди деформирано! Няма какво повече да кажа.
7.А ако съпругата ви ви пита защо не носите златната си халка, отговорете й, че през високосната година е позволено носенето само на сребро. И точка по въпроса, спорът бързо ще бъде решен. Честито драги мъже (а защо не и жени) – спечелихте още година спокойствие с любовниците.
Не се тревожете ако не спазвате по-горе упоменатите съвети.
Има достатъчно грехове за вършeне, прибавете по още няколко към вече събраните. Така поне при очистителния период няма да ви е скучно.
И независимо кой от всички изберете, забавлявайте се, не мислете за утре – него така или иначе няма да има. Франк Синатра много добре прави, като казва за живота - I just can't let it get me down, cause this big old world keeps spinnin' around. Та затова - харчете парите си, обичайте жените си, позволявайте повече неща на децата си, напивайте се с приятели, пътувайте...
очистителният месец вече започна, не е препоръчително да губите време.
Абонамент за:
Публикации (Atom)