четвъртък, 22 март 2012 г.

Since we're talking about love...

Или как отидохме до Париж без да изкачим кулата и без да обиколим Лувъра.




Живея в няколко мечти, паралелно.
Нещата се случват, ние ги случваме.
Животът може и да не е прекрасен, но определено е красив.

За Париж толкова много е писано и колко още предстои да бъде... заболява ме главата щом си помисля.
Всеки си е намерил свое място там.
Аз пък се убедих, че моето никак не е френско.

Но пък няколко улици, една книжарница, два-три кроасана, един ключ и малко повече чаши розе са една добра причина да симпатизирам на града.

Започваме от късно пристигане и нощни улици - след петминутно вървене пред очите ми се изпречи огромен светещ надпис с ключета и кокетна цветарница в близост. И тъй като е 8-ми март, освен всичко останало си имам роза и шампанско. И адски вкусна вечеря в ресторанта с най-тежките драперии и покривки. Честно. Сьомгата беше много, много вкусна, а виното - опияняващо.

И по-късно имахме вятър под нозете.

Желязната лейди а.к.а. Айфеловата кула бих я наблюдавала само по тъмно. Така и стана.
Имахме малко проблеми с нея, но в крайна сметка се запознахме. От далеч и от ниско.
Така и не я изкачих. Впрочем, не исках. Височините имат друг замисъл. Предпочитам изкачването на стълбите към Шипка или може би стръмните пътеки към Вихрен, но не й тези....

Окей, наистина нямам сили повече. Нека си хванем такси (това са думи на Теди, не мои (за протокола)). Френските таксита ми станаха симпатични, а това дори беше електрическо.

Събуждане в 12. Класика.
Някак не съжалявам, времето не мога да го нарека проспано. Просто излизаме.
И тръгнахме на някъде.
Оказа се, че посоката е Шанз-елизе, но не за дълго. Бърз завой и право към Сена, по-точно към българското посолство. Не, нито се бяхме изгубили, нито имахме проблеми. Отиваме да видим Веси, а и да разгледаме (доста приятната между другото) наша си сграда.

Няколко часа по-късно се понасяме на водна разходка, а на мен буквално ми се приспива докато минаваме покрай някакви богаташки квартали, музеи и прочие. Но пък е адски красиво. Само онези японци ако можеха да спрат да снимат и мърморят...

Най-хубавото и приятно място, в което наистина се влюбих беше Латинския квартал (е, къде другаде) и по-точно две-три негови улички.

Шекспир и приятели.
Аз и книгите.
Старото пиано и онази кушетка.
Малкият принц.
Библията на Шанел.
Няколко книги, от които едвам се четеше.
Мърморещият дядо-парижанин.
Цветята до прозореца.

О, категорично съм влюбена в тази книжарница. Започва да се стъмва, а все още настоявам да стоим вътре и да четем. Бих учила в Сорбоната, само защото това място ще ми е под носа.

Следва най-приятната вечеря (мястото е по мой избор, естествено:) ) в Le Chardenoux des Pres - страхотен ресторант, чийто главен готвач - Сирил Линяк е... ами меко казано, прекрасен. Капацитетът не е голям, може би 10-12 маси, а пък обстановката - страшно уютна и приятелска. Харесаха ми стените с множество цветя.  И десертът. За жалост нито едно име не запомних, всички менюта ми изглеждаха като списъци с древни йероглифи.

Прибирането отново беше посредством такси.

След кратък спор - „Моля те, хайде малко пеша и после метро, моля те! - Не! -Да! -Не! -Ами добре, аз ще poвървя, ще се видим в хотела“
В крайна сметка краката ме предадоха.

И по-късно, почти по пижама - в La Vue, най-високият бар в цял Париж, от който се открива гледка към ...всичко. Удивително красива, между другото. Но пък обслужването не беше кой знае какво. Въпреки това – заслужава си да се иде.

Така, този път трябваше да станем в 9, плановете пак се объркаха. Излизаме в 1.
И започваме дълго препускане през Тюлери и около Сена, Rue de Honore, удивителната сграда на операта, апартаментът на Коко...

изпълва ме странно щастие :)

Докато не се отдалечихме от центъра и попаднахме на квартал, колкото опасен, толкова и мръсен, тъмен... плашещ.

Преживява се.

Още повече с красотата на
Sacre coeur малко по-късно.
Междувременно още не мога да се нарадвам на ключа, който си спазарих на четворно по-ниска цена от нормалната. Усмивките вършат работа, когато френският куца.

Пея си някакви песни мислено, докато Теди се лигави наоколо. Купища хора, тъпли от непознати. И цял Париж в краката ни.

200 метра по-нататък откриваме най-чаровните платна с рисунки. Трябва да ги имаме! (а бяха възможно най-сложното нещо за опазване през Италия и до България)

Нататък дори не помня. Всички места са ми размити.

Преди вечеря се тъпча с череши и няма по-щастлив човек от мен.

А именно тази вечер мога и да я пропусна, запознатите ще се посмеят.
На нас още не ни е чак толкова забавно, но пък каква нощ беше! :
D
В неделя вече нямам търпение да потегляме към Италия, междувременно прекарахме един чуден ден по парковете и малките улички. Ей така...без посока.

Залезът над провинциална Франция е неописуемо красив.

А
Ryan Air e възможно най-ужасната авиокомпания. Точка.


Следващите дни са размити между любими хора, любима храна, любими места и най-вкусното вино.

Каква изненада представляваше за мен да разбера, че го произвеждат точно в околностите на Верона. И то докато пътуваме натам.
Аз естествено спях, докато в един момент не отворих очи и ... забелязах разкошни, безкрайни лозя. Ех, рай.


Мда, рай.

Живея там перманентно.
Нещата са още по-хубави с наличие на слънце в София, Силвия, която готви, усмихва и побърква от гъдел.
Едни по-приятни дни, спокойни нощи и необременнени мисли.

И поостарялата Д. Желязкова, която продължава да радва всички наоколо.

Очаквам с нетърпение няколкото женски дни през май.

А преди това... има още много. И то – хубаво.

Този пост стоеше като чернова от няколко дни, но днес му дойде времето.

И тъй като най-скъпото ми място си има празник, денят вече е специален.


Може би ми липсват кроасаните, макароните, розето, тротоарите, въздуха.
Но ще се срещнем пак.

А дотогава – живея на не по-малко прекрасно място.
И планувам все по-страхотни и усмихнати дни.


От снимки няма нужда.
Въображението върши работа :)