We are shining

Бурите имат две характеристики: сила и краткотрайност.
Това не му е хубаво на човешките отношения - рискуваш да потънеш в една монотонност или си drama queen фор евър.
Страх ли ви е от обичане? Страх ли ви е от образа на празното легло? Обаче все пак смятам, че сте някъде по средата. Примирение. Трябва да бъдеш с някого, просто да си с някого. Това е лесната част.
А други хора не са така.
Има избор.
Да почувстваш, че си обичан. Ама без онзи страх.

Аз? Аз? Ами. Какво?
Аз пазя в малки черешови черупки късчета любов. Всеки ден я отварям, раздавам и после прибирам каквото е останало. Много ми е хубаво така. Осъзнавам го, когато след едно денонощие без някого, той все пак ми липсва непосилно много. Да си поговорим след години.
Нещата се променят, а може би пък не.

Черешите ги има веднъж в годината и затова са толкова ценни, схващате, нали?

Събуждам се. Море. Заспивам. Полета. Събуждам се. Летя. Заспивам. Чета.

Няма местоположение, липсват и географски ширини. Прозорецът продължава да е отворен, дори когато през него нахлуват кошмари.

От дъното на океана са сабрани най-ценните тържества на душите ни, устояли на всички вълни и водовъртежи.
На това му се казва да си тежиш на мястото.

Още ли ни е страх? Още ли милите думи и добрите дела ни карат да се крием в миши дупки от опасения, че това не може да е истина?

Къде са числата?

Буквите останаха.

Логиката не.

Единствено... вярата, тя е там - зад всяка врата и под всеки прозорец.

Един куфар и две колелца

В това събирам живота си.
Един куфар на две колела.
Вече свикнах да го подреждам и разопаковам за не повече от 10 минути. Личен рекорд? Може би да.
Нещата си стоят така, само чакат да бъдат притиснати и отново закопчани с цип в онзи затвор. На две колела.

Защото всеки се променя. Дните се менят, месеците са различни.
Казват, че годините между 20 и 30 трябва да са най-луди - пътувай, обичай малко или много, бъди егоист относно времето си, прави, това което ти хрумне най-напред, но никога не стъпвай на земята. Лети.
И ние го правим, взимаме прибързани решения, друг път мислим повече, но през цялото време сме в облаците. На меко и удобно.
Защото след още малко ще се наложи да ударим твърдата земя. Или по-лошо - директно ще се разбием в нея.

Умишлено или не се заобикалям с мечтатели, вярващи и мислители, но най-вече тези, които могат да виждат през мен. В ума ми.
Полезно е.
Нещата се подреждат.
Позитивните мисли се прокрадват зад прозореца сутрин, а вечер вече нахлуват из цялата стая.

А мисълта, че нещата са били писани така е побъркваща и дразни. Какво би следвало да означава - съдбата така е решила? Нима?

Не е лошо, че ни е страх, лошо е, когато си губим времето като не следваме мечтите си от опасения, че ще си загубим времето.
Мхм?

Всичко е наред.
Разходките с 30 килограмово хъски всяка сутрин гарантират сваляне на килограми. А фактът, че зъбите го сърбят усложнява всичко, при положение, че пръстите ми са му особено вкусни. А той винаги е толкова игрив, чак ти става тъжно, когато го оставиш за час завързан.
И по този начин - цял уикенд, вместо да уча, аз разхождах кучето и се лигавехме.
Но го направих щастливо, нали?
Дипломната нека почака още малко. Ще я напиша.

Преди няколко дни се изненадах когато на нищо и никаква улица в София, ме изпревари кола, от която някой силно викаше: "Полиии, Полиии!" Е, обърнах се - не познах никого.
Така ли стана вече?
Имаме познати навсякъде или хората научават за нас, без да сме се здрависали един с друг?
Удобно е да си г-н Никой.
Има своите предимства.

А понякога просто така, по пътя към една цел се случва да се разсеяме и в това си загубване намираме по-смислена цел.
Затова няма лошо да се изгубиш. Луташ се известно време, но накрая винаги си е заслужавало.
А на мен ми се случва така: когато се изгубвам в гората, успявам да намеря себе си. Или поне минутка спокойствие. И там, в тишината, съм аз.
Желанията ми, мислите ми, записаните в тефтера идеи...
Чисти

Затова - запознавайте се с нови хора, не се страхувайте да изберете някой непознат път, движете се, събуждайте се силни, слушайте ужасно много музика и творете.

След малко животът ще свърши.

Не че нещо,

Не че нещо, но не мога да разбера как всички италианци се скъсват да ядат паста, кроасани, пици, маскарпоне, нутела и после продължават да изглеждат добре. Не е нормално, ама сигурно е в гените.
Нещо не е било наред в римляните, за добро.

Междувременно аз, заедно с моето нищо-неправене се отправяме в други посоки. И както винаги от пълна скука изведнъж не остава време за нищо и се чудя кое след кое и как.
Е да, аз.






Не е нормално няколко дни подред да не мога да спя нормално, да сънувам мюсли в по-старата квартира, странни италиански шефове, как съм китайка и пребивам някакви мъже по улиците.
Най-вероятно не се наяждам достатъчно, не искам да съм служител никому, но в същото време трябва да доминирам като мъж, вместо мъжа.

И като стана дума за мъже, с моят можем да се избием във всяка една секунда, но нали има и капка дипломатичност  в циркулиращата ми кръв, някак успяваме да намерим баланса.
Ето как например по време на каране, както си крещим, аз оформям вечерята във форма на сърца. Ей, понеже вътрешното ми сърце иска да си има другарчета в стомаха.

А ако преди спях като бяла мечка, сега се въртя (по-скоро измествам) и се стряскам при всякакви звуци, защото очаквам новина от приятелка. Примерно. Той мозъкът ми в спящо състояние е страшно активен, между другото.

Но нещата са добре, всичко е хубаво, ново, различно и все пак вече познато.
Обичам го този град, обичам дори и областта.
А най-много обичам, че имам мои места, мои открития, мои улици, магазини и камъчета по улиците.
Само някой трябва да ми подари някоя друга тапа за уши, защото се измарям да слушам "говора" на хората. Толкова са шумни, че даже музика спрях да слушам, защото копнея за тишина. А не е хубаво така, не не !

Въпреки, че нощем си я получавам в изобилие.

И пак вечерно време е най-прекрасно.
Сутрин все се залежавам, как ми липсва онова ранно ставане и закъсняването за работа. А казвала ли съм, че тук работят от 10? И имат почивка между 1 и 4 следобед?
А, кеф, нали!
Понеделник е новата неделя (или старата ли, не знам), не се работи, всичко е затворено, а за да си намеря бадемово брашно за френските макарони трябва да претърся суперите в радиус от 15 километра. Ама успявам, де.

A me mi piace così

И punto.
Една седмица в София/Търново и склонноста ми към депресивно мислене се засили.
Или както бих казала - високото ниво на емоционалност дойде.
Ами да.
Нормално е, просто съм човеколюбец. Липсват ми приятелите, близките, всички онези същества, които допълват същността ми.
А аз все обичам да повтарям, че съм си самодостатъчна и дълго време се опитвах да се убедя твърдо в това, дори мисля, че на моменти успявах...
Но както и да е, НЕ е така.

След 3 години самостоятелно живуркане, сега живея с него. И от има-няма половин година е така. Харесва ми.
Не ми липсва самота, наслаждавам й се в определени моменти. Но със сигурност и сигурно съм сигурна, че да сме двама е в пъти по-добре. Дори прекрасно.

Тази есен е сезонът на започвамедаживеемдвамазаедно. Колко познати дойдоха и те на тая...
:)

А аз съм много на мястото си.
Странното стечение на обстоятелства ме домъкна, дори довлече дотук.
И въпреки че страшно много неща ми липсват, както например да се събудя в 9 без 15, осъзнавайки, че закъснявам за работа (да, и това) :) , съм точно там, където трябва и искам.

Няма усещане, което да се сравни със сутрешната ми разходка към училище, малките улички на Brera, мирисът на кафе и художниците на ъгъла.
Обичам го този град, две минути пеша или с колело из вече любимите ми места са достатъчни да се отпусна, да забравя, да съм...

Mi piace così.

Ще се видим отново

Със спомените.
С местата.
Дългите неделни разходки.
И една чаша горещ шоколад.

Когато избирах да избера, не се колебах. Когато избирах да прекратя, не се замислих.
Когато избирам да усетя, милиони вълни минават през мен. Ту студени, ту още по-студени.
Решението само по себе си не е сложно.
Чувствата са препядствието.
Да усетиш, да си позволиш да бъдеш емоционален, да можеш да плачеш, да се смееш
...
и всичко това да е истинско.

Преди време всичко, което се случваше беше продиктувано от емоция.
Преди време всичко бе... всичко.

По-късно, в настоящето, всичко е минимална част от себе си. Всичкото.
Намалени емоции, затъпени сетива.

Превъплащенията са по-лесни от всякога. Странно.
Единствено хората могат да ни накарат да се променяме така.
И ето ме мен - намерих човек, който от побеснял хищник ме превръща в спящо бяло зайче. И обратното.

Хиляда дни по-рано възприемах слабостта за неприемлива. Малка, грозна, гладна хиена, на която не бива да даваме храна.
Хиената се превърна в домашен любимец.

И като стана дума, умирам за кучета, а от няколко дни имам специална връзка с абсолютно всеки кавалер кинг чарлз шпаньол на планетата. Вече си и намигаме.

Ще се видим отново. С вас. Съвсем скоро.

Когато открия чифт еднакви чорапи след пране. Или когато приема за нормално висенето по университетски стаи в България. А може би и когато спра да заспивам по време на филми. Редките случаи на последното говорят за 1) филм на Уди Алън 2) или с участието на Джони Деп 3) а също и на Кристофър Нолан.


Значи, вече обичам Франция една идея повече.
Причината е една девойка, с красивото име Chloe. Няма по-забавно нещо от френско-италиански. Обожавам да го слушам.
Изключваме плашещата ми учителка (защо винаги налитам на такива преподаватели по италиански) и нещата тук се нареждат прекрасно.
+ 3 килограма отгоре: неприятности.
Но тях ги забравям преждевременно.

Да се върнем на спомените.
Които бавно, много бавно, мъчително бавно се точат, проточват и накрая изливат в една мивка без сифон. Ей така лежерно се плискат там.

Ще се видим отново с вас, някога. Ако зависи от мен - в следващ живот.

И междувременно аз ще продължавам да сънувам кошмари, това е ясно.
Подозирам заговор между отворените прозорци и една картина на стената (посегателството върху нея предстои).

И продължавам да обичам хора, които могат да отговярят, говорят, разговарят, разсмиват и карат да мислиш. На изчезване са.

Да ги спасим.

И така
да се видим отново.

We used to

Да тичаме до края и обратно, да се изкачваме и да падаме (на меко обаче), да прекарваме нощите сами, но заедно.
We used to.

Неделя е, 4 месеца по-късно. Завръщане към ежедневието. Започване на ново.
Поредното изнасяне-преместване беше дълго, но пък приятно.
Туп, паднах от облака право на италианска земя.

През първата година като студент се чувствах в пъти по-зле. Изолирана и зазидана между няколко панелки. Студентски град.
Чалга до дупка, една бясна домакинка, но и едно прекрасно същество в дъното на коридора.
Поне то.

Сега още едно прекрасно същество е усмивката ми сутрин и гъделичкането по краката вечер.

Всяко място крие по нещо малко или пък голямо. Започвам мисия: Разузнаване. Началото е с капучино.

Страховете нощем се скриват под възглавницата, сутрин излизат през прозореца...

Напече слънце.
След поредица дъждовни дни.
Време ми е :)

хамстер в човешки вид

Толкова ужасяващо тъпо съумях да се почувствам днес, че просто не е истина. От средата на нощта до сутринта, от излизането до момента... нещата не вървят на добре. Преследват ме нечисти сенки, стържа по малко от увереността си като парченце кашкавал заминало под рендето. Стърготините се топят.
На прага на поредната сесия не виждам какво ново съм научила. И не, не защото не ходя на лекции, а защото поглеждайки към учебния материал ми се иска изобщо да не бях избрала журналистиката. Или поне тук. Въпреки че мога ли изобщо да се оплача? Нещата ми се подреждат в пъти по-добре от някои хора. А не спирам да искам повече. Бързо.
Стремглаво нагоре, или пък надолу. Кой знае...

Спешната нужда от осеаземо поставяне на мястото не пристига. Също като линейките в нашия квартал. Къде са когато имаш нужда от тях? Къде ми е конструктивната критика, защо не я получавам?
Омръзна ми да чувам единствено как всичко ще бъде наред. Ама аз не искам да е така. Обичам хаоса. Мрак.

Някак не е реално, тогава, когато се поставя в реална ситуация. Нищо не е на мястото си.
Искам да се кача на втория или третия самолет и да не се приземявам изобщо. Да остана някъде там между предупреждението за закопчаване на коланите и сервирането на напитки. Идеалният делириум.

Разбира се, погледнато от настоящата секунда, всичко се променя.
Придобива съвсем друг смисъл и окраска. Да, довечера ще си купя череши. И най-вероятно няма да започна с учебника. Може би преди това ще заспя.
Да, сряда вечер ще се видя с момичетата. В петък ...ами, не знам.

Единствено по-следващата неделя е отредена за щастие. Много щастие.

И после пак мрак.

Живея в малко, идилистично колелце на хамстер. Той отдавна е мъртъв, но домът му си намери нов обитател.

Намерих я!

От няколко дни на спирката с мен чака някакъв господин.  С много мазна коса, а и нагъл. И винаги се качва от същата врата на трамвая. Няколко минути по-късно, на светофара забелязвам жената с червеното червило. Взимам си мляко и кроасан в един и същ час - 8:57, на 20 метра преди офиса забелязвам слабото момиче с рошавата коса, което все бърза. Явно закъснява за работа.
Това се повтаря вече цяла седмица. Започвам да си мисля, че времето е спряло. Или пък е някакъв "Генезис".

Не спя по цели нощи, след това се наливам с кофеин, вечер отказвам предложения на момичетата и много ме е яд. Искам този месец да свърши. Юни.
А той дори не е почнал.

Открих мястото, на което искам да се омъжа.
Но е прекрасно.







Всъщност имението в Тоскана смятам да го закупя. Не знам с какви пари, но трябва да е мое.
С Бибонс решихме, че ще се вдигат епични партита, а ние ще пием мартини в секси рокли и шапки с широка периферия.

Там ще е много любовно.

То и сега е такова.

Сънувам как живея далеч от тук.
Поне за малко.
Нещата са по-леки.

Гриза си ноктите като полудяла, защото Илиев го няма. Положението не е от най-хубавите.

Скапаният дъжд уби всичко красиво - цветята в двора, черешите в градината.
И той ми омръзна. Миналата година по това време пътувах към плажа и всъщност се къпах в морето.

Ще имаме ли лято този път?

Искам пясък.

От всички брегове

прелива вода. Заплашително, бързо настъпва към мен.
А уж обичах всичко що е водно...

Не, няма наводнение. Всичко е наред :)

Един бряг остана без изгреви и без залези. Без вятър и без дъждове. Без облаци и без слънце. Потънал в мрак, единствено богат със своите обитатели.
А те - малобройни...

Едно съзнание остана празно, бедно и притихнало.
Отиде си от него тъжен спомен. Сърдито е на някой без причина и без укор.
И продължава да е пусто.

Няколко рози издъхнаха едновременно. Сломиха цветове и листенцата заваляха... Сухи, сгърчени и бледи.

А аз будувам.
За пореден път не смея да започна с нищо.
Меланхолия отвъд квадратните метри.
Толкова ли е страшно да признаваш. Толкова ли е опасно да си искрен?

Отминали заблуди, останали си точно там.
Далече.

Един след друг сънища за лодки, плажове и цветове. Спасението ми от преливащата вода.
И един моряк, който ще премине умело до другия бряг. С мен, с искреността, със сърце и с воля.
Благодаря.

Закъснели

След 22 години съществуване осъзнах, че ме е страх да спя на тъмно. Неистово отказвам да изгася лампата. Или просто се оправдавам, че заспивам четейки.
Два месеца след Париж, започнах да го обичам.
Три години след завършването разбирам, че все пак имаше и неприятни моменти.

Закъснелите неща не винаги са лошо нещо. Може би закъснението пристига точно навреме.

Улиците са красиви, гората е по-зелена от всякога, черешите най-вкусни и дните по-хубави.
Белите мъници(кученцата) приличат на мишки и още не могат да виждат и са тооооолкова очарователни.

Ти ще останеш ли?
- Завинаги.


Звучи приятно и притеснително.
Някак търсено.
Желано.

Не закъснявай.