Снежинки сутрин рано.
10 дни под домашен арест.
Студен въздух.
Аптеки. Игли. Тръбички. Реанимация.
Отворени прозорци.
Бели престилки.
Книги. Вода. Книги.
Мисли.
Винаги съм казвала, че всичко е по-лесно когато си ужасно зает. Нямаш време да мислиш, премисляш, осмисляш и доизмисляш. Не ти остават минути за размисъл. Прескачаш към следващата задача.
И в един момент ти се налага...
Събуждаш се от упойка и 24 часа лежиш почти неподвижно, без достъп на външни хора до теб, без книга в ръка, без телефон, без лаптоп, без списание, без вестник, без човек, с когото да поговориш. Отваряш очи и имаш избор - да наблюдаваш прозореца и небето или бялата стена до теб. И да отброяваш часовете чрез звуците от апарата за кръвно.
Е, принудително започваш наум да общуваш със себе си.
Размишления. Планове. Провалени такива. Мисли, още мисли, още мисли...
Това продължава и след излизането от интензивното. О, това продължава и вкъщи.
Рехабилитация. Стъпка. Стъпка 2. Боли. Инатиш се.
А, не, без болкоуспокояващи. Нови стъпки. Болката вече не е страшна.
Какво толкова, знаеш, че има къде-къде по-лоши случаи от теб. Видя ги в отделението. Страх.
И после - спри за секунда. Изчакай още няколко. Минута. Две. Целият ден е отминал.
И ти все още разсъждаваш - какво правя, така ли искам да го правя, как мога да подобря ситуацията, тази ситуация и тази също, онази другата - и нея. Сбърка ли в нещо? Сбърка. Искала ли си? Искаше. Проумя ли нещо - май да...
От време на време животът сам дава индикации.
И след това думите на майка ти "Няма, няма и няма по-важно нещо от това да си здрав" стават по-тежи, по твърди, по-приземяващи. И реални.
Растеш.
Осъзнаваш, че понякога е късмет да се събудиш сутрин, пълен с енергия и желание, устрем и хъс.
И така хората променят мисленето си.
Някои от тях.
Опитвах се да се настройвам на музикални вълни. Но тишината е рай.
Писането на музика винаги приема нейните форми. А тишината следва твоите мисли.
Слушай. Обръщай внимание на това, което сърцето ти чува. Чрез усещания и емоции.
Бързо разпознавай хората, с които не си съвместим. Камък срещу камък, вода срещу лед. Сблъсък. Изпарения. Време, което се превръща в капки вода.
Раздавай се умерено. (Това, ако някой някога го е постигнал, искам да се появи и да даде подробно обяснение, защото е страхотен, но трудно осъществим съвет.)
Не забравяй да благодариш.
Благодарността и извинението, две толкова основни неща, които често пренебрегваме. Хората не са ти длъжни. Животът също.
Нормално е да правим планове, нормално е и да имаме очаквания (колкото и да се опитваме да не е така), нормално е да се притесняваме за развоя на всякакви събития.
В един момент, при постигане на онова клише - "живей за мига", за което в някои култури си има цели учения и методи, медитация и така нататък (не съм толкова наясно), но да, при евентуално постигане дори на някакви минимални проценти, усещаш свобода, усещаш се чист, дишаш без проблеми и тежест.
Можеш да си прощаваш, можеш да се обвиняваш, можеш да се тормозиш, можеш да си позволиш да не ти пука.
Прави това, което усещаш, че искаш, стига да ти дава свобода.
Прави това, което искаш.
Единственото, с което винаги съм смятала, че трябва да внимаваме е това, правейки каквото искаме да не нараняваме хората, които ни обичат. Понякога не става точно така, но дори кофти моментите има на какво да ни научат. Всъщност именно те ни правят по-различни и ако сме достатъчно разумни успяваме да извлечем нещо като урок от тях. Последици.
Резултати.
Хора, които се променят заедно.
И
Хора, които са заедно, но се променят.
В различни посоки.
Лошо.
Тъжно.
Неизбежно sometimes.
Има нещо, което всеки близък до мен човек ми е казвал - Ама ти си супер наивна. Как така вярваш на всички..
Обикновено едно от основните притеснения у всеки човек е, че насреща разговаря с някой, който крие нещо от него. Има тайни. Манипулира. Ще те използва.
Да де, обаче представяте ли си как тръгваш с тази нагласа към всеки?
Толкова е ужасно.
Да, може би се предпазваш. Или пък губиш.
Абе, всеки си знае.
Аз си мисля. Че животът е по-красив, когато вярваш и обичаш заобикалящия те свят.
Все пак е нужно да започнем от себе си. Уважение. Любов. Одобрение. Към себе си.
Това не те прави егоист.
Сетих се нещо.
В хаотично изписаните мисли.
Сетих се.
Още нещо.
Това, че не е много хубаво да молим за каквото и да е. Винаги, ама винаги има начин. И съвсем не е манипулиране. Хората с ум, дори не казвам интелигентни, защото не това е основното, та...хората с ум знаят как да гъделичкат съзнанието ти при един най-обикновен разговор. Ако са добри, резултатът ще е действие, за което никой не е молил. А е по общо желание. С успешен резултат.
Ама не всички са добри и тук пак влизаме в една черна дупка - колко е сиво всичко, колко сме елементарни, какъв манталитет имаме, това е зле и онова и зле, онова там също е супер зле...
Както и да е.
Абсолютен хаос.
Ей това е.
Ама някой ден ще се подреди.
И нещо за още размисъл:
Mother says there are locked rooms inside all women, kitchen of love, bedroom of grief, bathroom of apathy. Sometimes, the men, they come with keys, and sometimes the men, they come with hammers.
Think.
10 дни под домашен арест.
Студен въздух.
Аптеки. Игли. Тръбички. Реанимация.
Отворени прозорци.
Бели престилки.
Книги. Вода. Книги.
Мисли.
Винаги съм казвала, че всичко е по-лесно когато си ужасно зает. Нямаш време да мислиш, премисляш, осмисляш и доизмисляш. Не ти остават минути за размисъл. Прескачаш към следващата задача.
И в един момент ти се налага...
Събуждаш се от упойка и 24 часа лежиш почти неподвижно, без достъп на външни хора до теб, без книга в ръка, без телефон, без лаптоп, без списание, без вестник, без човек, с когото да поговориш. Отваряш очи и имаш избор - да наблюдаваш прозореца и небето или бялата стена до теб. И да отброяваш часовете чрез звуците от апарата за кръвно.
Е, принудително започваш наум да общуваш със себе си.
Размишления. Планове. Провалени такива. Мисли, още мисли, още мисли...
Това продължава и след излизането от интензивното. О, това продължава и вкъщи.
Рехабилитация. Стъпка. Стъпка 2. Боли. Инатиш се.
А, не, без болкоуспокояващи. Нови стъпки. Болката вече не е страшна.
Какво толкова, знаеш, че има къде-къде по-лоши случаи от теб. Видя ги в отделението. Страх.
И после - спри за секунда. Изчакай още няколко. Минута. Две. Целият ден е отминал.
И ти все още разсъждаваш - какво правя, така ли искам да го правя, как мога да подобря ситуацията, тази ситуация и тази също, онази другата - и нея. Сбърка ли в нещо? Сбърка. Искала ли си? Искаше. Проумя ли нещо - май да...
От време на време животът сам дава индикации.
И след това думите на майка ти "Няма, няма и няма по-важно нещо от това да си здрав" стават по-тежи, по твърди, по-приземяващи. И реални.
Растеш.
Осъзнаваш, че понякога е късмет да се събудиш сутрин, пълен с енергия и желание, устрем и хъс.
И така хората променят мисленето си.
Някои от тях.
Опитвах се да се настройвам на музикални вълни. Но тишината е рай.
Писането на музика винаги приема нейните форми. А тишината следва твоите мисли.
Слушай. Обръщай внимание на това, което сърцето ти чува. Чрез усещания и емоции.
Бързо разпознавай хората, с които не си съвместим. Камък срещу камък, вода срещу лед. Сблъсък. Изпарения. Време, което се превръща в капки вода.
Раздавай се умерено. (Това, ако някой някога го е постигнал, искам да се появи и да даде подробно обяснение, защото е страхотен, но трудно осъществим съвет.)
Не забравяй да благодариш.
Благодарността и извинението, две толкова основни неща, които често пренебрегваме. Хората не са ти длъжни. Животът също.
Нормално е да правим планове, нормално е и да имаме очаквания (колкото и да се опитваме да не е така), нормално е да се притесняваме за развоя на всякакви събития.
В един момент, при постигане на онова клише - "живей за мига", за което в някои култури си има цели учения и методи, медитация и така нататък (не съм толкова наясно), но да, при евентуално постигане дори на някакви минимални проценти, усещаш свобода, усещаш се чист, дишаш без проблеми и тежест.
Можеш да си прощаваш, можеш да се обвиняваш, можеш да се тормозиш, можеш да си позволиш да не ти пука.
Прави това, което усещаш, че искаш, стига да ти дава свобода.
Прави това, което искаш.
Единственото, с което винаги съм смятала, че трябва да внимаваме е това, правейки каквото искаме да не нараняваме хората, които ни обичат. Понякога не става точно така, но дори кофти моментите има на какво да ни научат. Всъщност именно те ни правят по-различни и ако сме достатъчно разумни успяваме да извлечем нещо като урок от тях. Последици.
Резултати.
Хора, които се променят заедно.
И
Хора, които са заедно, но се променят.
В различни посоки.
Лошо.
Тъжно.
Неизбежно sometimes.
Има нещо, което всеки близък до мен човек ми е казвал - Ама ти си супер наивна. Как така вярваш на всички..
Обикновено едно от основните притеснения у всеки човек е, че насреща разговаря с някой, който крие нещо от него. Има тайни. Манипулира. Ще те използва.
Да де, обаче представяте ли си как тръгваш с тази нагласа към всеки?
Толкова е ужасно.
Да, може би се предпазваш. Или пък губиш.
Абе, всеки си знае.
Аз си мисля. Че животът е по-красив, когато вярваш и обичаш заобикалящия те свят.
Все пак е нужно да започнем от себе си. Уважение. Любов. Одобрение. Към себе си.
Това не те прави егоист.
Сетих се нещо.
В хаотично изписаните мисли.
Сетих се.
Още нещо.
Това, че не е много хубаво да молим за каквото и да е. Винаги, ама винаги има начин. И съвсем не е манипулиране. Хората с ум, дори не казвам интелигентни, защото не това е основното, та...хората с ум знаят как да гъделичкат съзнанието ти при един най-обикновен разговор. Ако са добри, резултатът ще е действие, за което никой не е молил. А е по общо желание. С успешен резултат.
Ама не всички са добри и тук пак влизаме в една черна дупка - колко е сиво всичко, колко сме елементарни, какъв манталитет имаме, това е зле и онова и зле, онова там също е супер зле...
Както и да е.
Абсолютен хаос.
Ей това е.
Ама някой ден ще се подреди.
И нещо за още размисъл:
Mother says there are locked rooms inside all women, kitchen of love, bedroom of grief, bathroom of apathy. Sometimes, the men, they come with keys, and sometimes the men, they come with hammers.
Think.
