2 a.m.

Колко е часът?
2 през нощта.

Все този час...
А аз?..аз...няма повече аз

Скривалище. С няколко стени и един бар.
Зелена бутилка от вино и мисли с отрязани криле. Почти като на ангел.

Ние падаме, пропадаме, давим се, губим се, потъваме, изчезваме. Но и най-пагубното и силно падане не може да се сравни с моментите на щастие. А те са толкова миниатюрни, траят за частици от секундата, знаете ги. Летящи, блестящи и крещящи "Усети ни!"

Упоритите хора бягат от тях.

Къде изчезна?
Какво нарисува?
Дали е бездна?
Още ли се страхуваш?

"Да" - отвърна тя.
Завръщане към безлична самота.
Още дим.
Под покрив син.
Не, не е небе.

Съвпадащ цвят.
Закономерно е.

А моцарелата си отива с босилек.
Водката с доматен сок.
Водата с растенията.
Ризите със сака.
Роклите с токчета.

А ние?
Хората?
Логично е.
Един с друг.

А всички сме в различна степен от лудостта си. И о, да - всички сме луди.
Твърдение, върху което размишлявам. Кой е по-лабилен?
За себе си със сигурност го заявявам, признание е. Нали трябва да осъзнаеш демоните си, само че какво правиш когато станете първи приятели? Играете си?
Гоните се?

Говори си. Това е пиянството, благодарно за дадения му глас. Изказва се, не му пречи. Има какво да каже, определено...
Ще съжаляваш. Няма да съжаляваш. Ще се извиниш. Няма да се извиниш.
Достатъчно?

Какво значение има...

Има ли?
Може и да има.
Мислиш ли?

Монолози от сутрин до вечер, от вечер до сутрин.


Кое е по-важно, един въпрос на дневен ред, любовта или обичта?
Любовта, която е спонтанна или обичта, която е избирателна?
Добре, нямат право да са равностойни, те двете. А коя е първа? Втората идва ли след нея? Появява ли се? Или пък не? Какво се случва с пеперудите? А с камъните по главите?

Тъмно е, красиво е.
Проблемите имат две опции нощем - или избледняват, или се изострят. Няма среда, няма баланс. От теб зависи каква програма ще им дадеш тази вечер.

Зарежи
Изключи телефона
Избягай
Тръгни си
Върни се
Тръгни си
Върни се
Тръгни си
Върни се

Напсувай всичко

Here we are

Снежинки сутрин рано.

10 дни под домашен арест.

Студен въздух.

Аптеки. Игли. Тръбички. Реанимация.

Отворени прозорци.

Бели престилки.

Книги. Вода. Книги.

Мисли.



Винаги съм казвала, че всичко е по-лесно когато си ужасно зает. Нямаш време да мислиш, премисляш, осмисляш и доизмисляш. Не ти остават минути за размисъл. Прескачаш към следващата задача.
И в един момент ти се налага...
Събуждаш се от упойка и 24 часа лежиш почти неподвижно, без достъп на външни хора до теб, без книга в ръка, без телефон, без лаптоп, без списание, без вестник, без човек, с когото да поговориш. Отваряш очи и имаш избор - да наблюдаваш прозореца и небето или бялата стена до теб. И да отброяваш часовете чрез звуците от апарата за кръвно.
Е, принудително започваш наум да общуваш със себе си.
Размишления. Планове. Провалени такива. Мисли, още мисли, още мисли...

Това продължава и след излизането от интензивното. О, това продължава и вкъщи.
Рехабилитация. Стъпка. Стъпка 2. Боли. Инатиш се.
А, не, без болкоуспокояващи. Нови стъпки. Болката вече не е страшна.

Какво толкова, знаеш, че има къде-къде по-лоши случаи от теб. Видя ги в отделението. Страх.
И после - спри за секунда. Изчакай още няколко. Минута. Две. Целият ден е отминал.
И ти все още разсъждаваш - какво правя, така ли искам да го правя, как мога да подобря ситуацията, тази ситуация и тази също, онази другата - и нея. Сбърка ли в нещо? Сбърка. Искала ли си? Искаше. Проумя ли нещо - май да...

От време на време животът сам дава индикации.
И след това думите на майка ти "Няма, няма и няма по-важно нещо от това да си здрав" стават по-тежи, по твърди, по-приземяващи. И реални.
Растеш.
Осъзнаваш, че понякога е късмет да се събудиш сутрин, пълен с енергия и желание, устрем и хъс.

И така хората променят мисленето си.
Някои от тях.


Опитвах се да се настройвам на музикални вълни. Но тишината е рай.
Писането на музика винаги приема нейните форми. А тишината следва твоите мисли.
Слушай. Обръщай внимание на това, което сърцето ти чува. Чрез усещания и емоции.

Бързо разпознавай хората, с които не си съвместим. Камък срещу камък, вода срещу лед. Сблъсък. Изпарения. Време, което се превръща в капки вода.
Раздавай се умерено. (Това, ако някой някога го е постигнал, искам да се появи и да даде подробно обяснение, защото е страхотен, но трудно осъществим съвет.)

Не забравяй да благодариш.
Благодарността и извинението, две толкова основни неща, които често пренебрегваме. Хората не са ти длъжни. Животът също.

Нормално е да правим планове, нормално е и да имаме очаквания (колкото и да се опитваме да не е така), нормално е да се притесняваме за развоя на всякакви събития.
В един момент, при постигане на онова клише - "живей за мига", за което в някои култури си има цели учения и методи, медитация  и така нататък (не съм толкова наясно), но да, при евентуално постигане дори на някакви минимални проценти, усещаш свобода, усещаш се чист, дишаш без проблеми и тежест.
Можеш да си прощаваш, можеш да се обвиняваш, можеш да се тормозиш, можеш да си позволиш да не ти пука.
Прави това, което усещаш, че искаш, стига да ти дава свобода.
Прави това, което искаш.
Единственото, с което винаги съм смятала, че трябва да внимаваме е това, правейки каквото искаме да не нараняваме хората, които ни обичат. Понякога не става точно така, но дори кофти моментите има на какво да ни научат. Всъщност именно те ни правят по-различни и ако сме достатъчно разумни успяваме да извлечем нещо като урок от тях. Последици.
Резултати.
Хора, които се променят заедно.
И
Хора, които са заедно, но се променят.
В различни посоки.
Лошо.
Тъжно.
Неизбежно sometimes.

Има нещо, което всеки близък до мен човек ми е казвал - Ама ти си супер наивна. Как така вярваш на всички..
Обикновено едно от основните притеснения у всеки човек е, че насреща разговаря с някой, който крие нещо от него. Има тайни. Манипулира. Ще те използва.
Да де, обаче представяте ли си как тръгваш с тази нагласа към всеки?
Толкова е ужасно.
Да, може би се предпазваш. Или пък губиш.
Абе, всеки си знае.

Аз си мисля. Че животът е по-красив, когато вярваш и обичаш заобикалящия те свят.


Все пак е нужно да започнем от себе си. Уважение. Любов. Одобрение. Към себе си.
Това не те прави егоист.

Сетих се нещо.
В хаотично изписаните мисли.
Сетих се.
Още нещо.

Това, че не е много хубаво да молим за каквото и да е. Винаги, ама винаги има начин. И съвсем не е манипулиране. Хората с ум, дори не казвам интелигентни, защото не това е основното, та...хората с ум знаят как да гъделичкат съзнанието ти при един най-обикновен разговор. Ако са добри, резултатът ще е действие, за което никой не е молил. А е по общо желание. С успешен резултат.
Ама не всички са добри и тук пак влизаме в една черна дупка - колко е сиво всичко, колко сме елементарни, какъв манталитет имаме, това е зле и онова и зле, онова там също е супер зле...
Както и да е.

Абсолютен хаос.
Ей това е.


Ама някой ден ще се подреди.

И нещо за още размисъл:

Mother says there are locked rooms inside all women, kitchen of love, bedroom of grief, bathroom of apathy. Sometimes, the men, they come with keys, and sometimes the men, they come with hammers.







Think.

Once a year

Какво беше? Пиши по малко всеки ден.
А в моя случай - пиши по малко веднъж в годината.


Свободното време е мираж, както и това прекарано вкъщи.
За сметка на това, well, хубаво ми е. Да си зает не винаги е нещо лошо.
Ще го потвърдят най-близките ми хора, които работят прекалено много, обаче вечер си лягат удовлетворени и доволни от постигнатото.

А дните са щастливи, когато се стремиш да:

(списък, понеже толкова обичам списъците)

Гониш негативните емоции далеч
Знаеш, че „Не“ също е опция
Слушаш внимателно
Искаш помощ, когато знаеш, че имаш нужда от нея
Живееш с по-малко
Не се зариваш с мисли относно това, което вече е минало
Учиш се от другите
Цениш това, което имаш
Игнорираш това, което те разсейва
Не се опитваш да печелиш на всяка цена
Се извиняваш и знаеш как да кажеш „съжалявам“
Си откровен със себе си
Научиш значението на думата „достатъчно“
Се бориш за това, което си заслужава
Рискуваш
Избягваш излишната драма в отношенията си с хората
Не се опитваш да си перфектен на всяка цена
Мислиш преди да говориш
И знаеш как да подредиш приоритетите си



Бяло и черно.
И нищо никога не е така.
Прозорците са отворени и вечер редовно приютявам кошмари и техни роднини.
Игри.
В повече.
Места, които не познаваме.
Вдъхновения.
Разочарования.
Планове.
Провали.
Очаквания.
Тъга.

Разбира се, в общия случай всяко едно действие има противодействие.
И случайностите клонят към 0%.

Къде сме родени? Къде сме сега? В какво вярваме? Към какво се стремим? Кои са най-силните ни емоции?

Въпроси.
С нужда от отговори.

Ще стъпваме ли по същите тротоари?
Ще чакаме ли на същите светофари?

Няма река без извор.

Обичам водата.

В този ред на мисли.

Няма друго усещане подобно на гмуркането. Там, където никой не може да чуе мислите ти. Към дълбините.
Ама понякога наистина ми се ще да знаех какво е да си русалка.

Мина доста време, променяме се.
С часове, с дни и с месеци.
Опитваме се да се разпознаем, кое остана същото?


(пак списък, този е по-зле от "10-те неща, които да направиш това лято" на Cosmopolitan, но...ма*ка му, така се живее по-добре. лято е)


Just try. 
Работи с енергия. Не забравяй семейството си. Посрещни изгрева сред природата. Обади се на стар приятел. Помириши гората. Покори някой връх. Хвани тен. Плувай. Играй навън. Гушни дете. Яж сладолед. Направи си домашен коктейл. Заслушай се в морските вълни. Опъни си палатка и спи навън. Гледай звездите. Мечтай. Отиди на село. Посети кътче от България, което не си виждал. Пусни си хвърчило. Рисувай с пръсти. Карай колело. Или кънки. Тичай. Яж плодове. Качи се на виенско колело. Купи си варена царевица. Вземи си книга, прочети я докрай. Пътувай. Свиркай с уста. Принтирай любимите си снимки. Погрижи се за дома си. Скъсай от носене кецовете си. Вземи решение и го следвай. Бъди борбен. Обичай.
Лято е!


И аз така си повтарям.

Светът изглежда все по-малък. А аз съм убедена, че има чувства и хора, които вървят ръка за ръка през целия ти живот, остават константа.

Ще ти разкажа следващия път.


Когато залезът е отново розов.

you don't want to read this post.

След най-дългата нощ в годината.

Начините са малко.
Решенията ограничени.
Мислите разностранни.
Идеите хаотични.

Едно не е.
Нощите са по-красиви.

София е светлина.
България е уют.
Велико Търново е любов.

Слушам испанска музика до втръсване и след това. Пеят за любов хората.
Загуби и откривания.
Намирания и изчезвания.

Maybe.

Преди да тичаме трябва да можем да ходим.
Преди да се обичаме трябва да можем да се гледаме в очите.

Понякога не се познавам.

След един луд ноември, няколко седмици на непрестанно тичане, срещи, движение, разговори, самолетни полети, спирки, влакове, звуци на пътуване, изгреви, залези, кроасани, сангрия и коктейли, усмивки, меланхолия и всичките ми възможни емоции..
Имам един френски провал - не успях да убедя продавачът в супермаркета да ми продаде алкохол след 9 вечерта. Ама как живеете бе?
За сметка на това получих членска карта от близката пекарна и станах приятелка с продавача от най-малката сладкарница в цяла Европа. Същата, в която ходят Beyonce и Jay Z когато са в Париж. Поли, ти си един страхотен приятел. А аз обещавам да се запиша на курсове по френски, честно, колко е дразнещо да не можеш да говориш даден език...
Париж ли?
По-прекрасен е от последния път.
Като всяко едно място, към което се отнасяш като "твое", а не като непознато.
И когато на улицата те спре фотограф с почти неразбираеми молби да си следващата му муза, започваш да се чудиш - мъжете през колко минути сменят обектите си на обожание?
Този май беше на часове.

...
студ

a ти кога спиш най-добре?

на 23 градуса.
точно.

Сред навиците ми е да мрънкам, ама не за каквото трябва. Мрънкам си заради останалите хора.
Мисля си, колко се заблуждаваме всички.
И колко е нужно това.

А и какви същества сме ... устроени с усещане за радост при провалите на другите.
болни.
тъжни.

До скоро мислех, че не мога да видя такова лице при децата.
О, мой розов балон...

Така.
Изревах каквото имах за реване.
Не е реално.
Дарвин, go fuc* ********

Миналата седмица си направих една черна разходка през няколко места, села, тоест. С деца - бебета, малки, големи, пораснали и не чак толкова.
Тези си имат родители. Или един родител.
Ама по-добре да нямаха...
Какви ти подаръци?
Те имат нужда от хора. От присъствие на истински хора в живота им.
За жалост това едва ли ще се случи. Повече от 90 същества ей така, обречени.
И растат така, че на 9 вече знаят как да кажат "како, тоя лак за нокти е много модерен" и "маце, ти на колко си? На 24, ооо ти си вече изтървана за сватба, ама няма да те върнем, много ясно де...."

Рев. Рев. Рев.

Значи ако можеше да приютим всички бездомни кучета, да нахраним всички просяци и да облечем всички зъзнещи старци, и световен мир така де...

Аз ни пожелавам поне да започнем да мислим по-трезво и да включваме сърцата от време на време.
Обещавам да не витая в облаците, но не и че няма да отскачам до там.

-4 градуса.
скреж.

А ти за какво мислиш?
Заблуди.
Докосвания.

Най-хубавият момент е в капучиното. Пяната по носа и вкуса на кафе от дъното. Усмивките, разменени зад рафта за чай. Чашите и звездите.
Нека растем.
Нека има бръчки.
Нека изглеждаме големи.

Нека приемем живота си.
И все пак... съвсем навреме е. Сега. Да започне да става по-хубаво.
Никога не можем да сме сигурни къде е кулминацията и кога ще дойде развръзката.
Историята е наша.

А аз мисля тихо, но на глас.
Страшно е.
Не искаш.

И този пост не искаш да четеш.

Лютите чушки станаха по-вкусни.
И ти пак ще ми кажеш - "Трябва да се научиш да ядеш пикантно". Пристъпваме натам.

А, трябва да се запознаете с гледачката от парка. Страшна е тя. Познава, вижда, разгадава. Две деца ще имам. Голям успех сред мъжете. Явно няма да са от един мъж и двете деца, започвам да си мисля. "Ама да знаеш, много хубав живот виждам"...

Пък аз не го искам такъв. Какво значи хубав?

Нека е цветно. Любовта на залезите и изгревите към мен да не стихва.
Ценните хора - близо.

Какво да искаме...

Празници.
Коледа.
Подаръци.

Знаете ли, радвайте се, че трябва да купувате.
В крайна сметка щастливи са тези, които има за кого да пазаруват.

А празникът е в очите и една или две прегръдки.

Будя се, оглеждам се, осмислям къде точно съм и на какъв език трябва да започна да говоря.
Ей така ми беше няколко дни.
След като отидох на лекции и започнах да си представям проекта на испански. И 15 минути не се усетих, та трябваше колегите да ме прекъснат с неудобство.
А и по тази тема, опитайте се да спорите с упорит италианец, който твърдо е решил, че няма да проговори английски. Не и в този живот.

Най-дългата нощ за годината.
ами дълга беше.

Звездите се пропиха.
Луната страда от махмурлук.
световъртежът е абсолютен.

Заспивам.
Друго е.
Чуждо.
Странно.
Сънувам.
Не съм на Земята.
Отидох за по коктейл при съзвездията.
Ти в коя вселена си?
Пътуваш ли?
Как да разгадая?
Не е нужно.

Лежа на пода. Друг път избирам диван или възглавници, сега е просто твърдият под. Стената не е приятелски настроена, а е толкова тъмно, че чак ме е страх.
Писането не е добра идея в 6 сутринта.
Или обратното?

Да се завъртим?
В танц?
Или просто да си обърнем гръб?

Кой кого ще забрави първо?

Обещанията са проклятия.

Не е ли така?

А по-опасни от тези, които не знаят какво искат ...няма. Аз не вярвам.
Мисля си, че всички знаем какво искаме, просто не го изричаме. Или искаме прекалено много.
Или се страхуваме да искаме. Или не сме съгласни с исканията си. И тогава става...не, не страшно. Мрачно може би.

Нали сте си говорили все някога, все с някого. Че едно е отношението на хората към вас - то си е тяхна работа, вашата е реакцията ви. Отговорът на това, което идва към вас. Отношението, с което посрещате нещата. То ви ръководи. ама така е. неизбежно е

Искам ли да знам?

Разликата между идиот и мечтател е ужасно малка.
Не се страхувай да бъдеш и двете.

Няма по-тъжно нещо от липсата на самоирония.
Ние трябва да се смеем.
Ние трябва да се забавляваме.
Трябва да извадим зъбите си на показ.

Движение.
Нека го има.
Тичайки.
Шофирайки.
Летейки.
Пълзейки.
Плувайки.

Почивки не са позволени.

Защо чакаш?

Да, знам.
Още не искаш да четеш.

И да говориш не искаш.

Чувам думи, превеждам числа, все сме си същите, само годините са сменени.

Още нещо, в което съм убедена.
Ентусиазмът движи света.

И затова нека винаги има интерес. В случките, във филмите, в песните, в изкуството, в природата, в хората, в емоциите.

Аз трябва да спра.

Започнах деня с кафе, кола и чаша вино. Завърших го само с вино. А часът е такъв, че отново ще стигнем до кафето.
Кръговъртежи разни.

Добро утро и весели празници.

the other street

And she said: I'm so happy to be alive.

Няма спиране.

Аз съм дъщеря на лекар, но никак не съм за пример. Трудно ми е да слушам лекарите, а понякога се налага. По-често дори. Нали, така, очаква се, че знам някои неща. Има ги някъде в съзнанието ми. Крият се там.

Останалото е. Е, невнимание. А друг път просто не си виновен, нещата се случват без да си ги предизвикал. Може би просто си карък. Или кекав.
Аз там се вписвам.

Come on, сега.

Още една безсънна нощ.
Проектът ми е далеч от завършен, нямам идея какво правя в блога. Пиша май.
Утре сутрин по всяка вероятност ще закъснея. К'во ти пука?
Преди време ми го каза един човек.
По-скоро попита.

Та така... - ама много е важно да се разбере за какво ни пука в последно време.
На мен?
За здравето ми.
За някои хора все по-малко (това впрочем говори за тях)
Пука ми за интересното.
В сградите, улиците, птиците, лицата, звуците, разговорите, светлината, стъпките, капките дъжд.
Всичко, което е интересно, всяка секунда.
И обърканите, нелогични същности на някои хора.
Тези, които уж тъкмо си разгадал и в следващата секунда те сблъскват с още по-дълбока и неясна тяхна страна от характера.



...
Хубаво е да осъзнаеш две-три неща. Това че някой те желае, невинаги означава и че те цени. Тръгни в обратен ред.
Или си помисли какво искаш.

Има жени, които са устроени така спрямо мъжете - грижовни, подредени, деликатни, внимаващи, помагащи...
Има жени, които ще дойдат, ще разрушат и ще продължат.
Има и жени, които ще будят любопитство, ще идват, ще си тръгват, ще си играят, ще дразнят и ще предизвикват.
Има жени, които са добър приятел, подкрепа и усмивка сутрин.             И още има.
За мъжете ще каже някой друг.
Може би има и някои от двата пола, които съвместяват по странен начин различни проценти от гореизброеното. Почти идеално.

Аз отказвам да се чудя.
Чувствам се добре, следователно продължавам да правя, това, което ми е приятно. И така.


So maybe...
We happened and we were important... but you let us go. You have to remember. Sometimes you miss the memories, not the person.

Розовите балони се пукат.
Ама аз така обичам балони...

Кога разбираш, че си излязъл?
ами, например.
Когато Буковски започне да ти харесва
Но още смяташ, че "50 нюанса сиво" е блудкава работа.

До колко сме отговорни за другите?
Как е възможно да не им влияем, ако сме значими за тях?
Думите ли нараняват повече или действията?
Кога свършва всичко?

Хайде да навали безобразно много сняг по планините и - ски, сноуборд, настроение, друго не ни трябва. Да е бяло и чисто. И всяко следващо спускане да е по-опасно.
Вярвай ми.
Така е по-хубаво.

Не ме интересува началото, не искам да знам за края. Може и да не е сега. Времето е толкова крехко.

Започвам да късам страници от тефтерите, а това не си го позволявам. Сега са излишни.
Затова така.

this road has no ending.
only one street.

are we wiser?
от какво се нуждаем?

какво не достига за пълно щастие?

днес е чаша чай.
вчера беше шот с абсент.

утре...
??

do it again

Понеже няма как да видиш красотата в облаците, ако погледът ти е забит в краката. Слънцето, звездите, небето, природата - всички те са там. За които не са нужни време, пари или усилия. А просто душа.

do it again

мина малко/много време, но нещата не са променени. Моето ъгълче, в което се самонаказвам е още по-тясно. А твоето?

Бялото става червено.
Вино имам предвид.

Морето отива към планина, а който няма търпение за ски и сноуборд да вдигне ръка!
Време е за печени тикви, кестени, дюли и круши, топло, топло :)

Това е по въпроса с малките радости и задължителното - да откриеш хубавата страна на всеки момент.


Аз повтарям същото упражнение - уговарям си срещи с нощите и си водя записки. Тук.

След една безумна седмица, с толкова много движение и емоции, че чак се докарах до ужасна настинка, още не мога да се наспя, но в интерес на истината пак бих се разболяла. Защото. Забравете половинките и работата си. Та. Защото. Няма по-хубаво нещо от това приятелите ти да са прекрасни, забавни и искрени, а в моя случай - и да те изненадат когато не очакваш. Това е, приятелите хора. Тези, които ще ти спестят ходенето по психолози. И куп други неща. Но пък няма да ти спестят нито секунда смях и моменти, които ще искаш да фотографираш и окачиш на стената вкъщи доживот.

Още една чаша чай. И кучето, което неистово се опитва да се намърда до лаптопа.
Аз утре май трябваше да ставам рано?
Пореден уикенд in movement.
Това е щастие.

Главата ми се върти.

Питаш "какво става вътре в красивaта ти глава"?
О, тя там не е така красива.
Но благодаря за комплимента.

За началото и края. За невъзможния баланс.
За хората, които винаги са в една от двете крайности.
Тези, които ще те разкъсат на парченца, а после с едно движение ще ги съберат и ще заспят спокойно до теб.
Наздраве.
За тези хора.


Не съм така сигурна. Да, промених се.
Мисля, че се случи.
Още пазя вярата.
Просто излязох. Балонът се пропука.
Направих първи несигурни стъпки извън него.
И се оплесках.
Но в хаоса си, това е прекрасно.
Защото дори в най-ужасните си грешки, ако се чувстваш добре, значи това е. Спри да мислиш за останалите.
И повтори грешките.
do it again.

Бяхме толкова далеч от брега.
Но...
she was the ocean and I was just a boy who loved the waves but was completely terrified to swim

Страхове
Преодоляване
Страхове
Преодоляване
Мечти
Постигане
Цели
стремеж
и продължаваме

Не е фактор дали като мен съвсем скоро ще станеш на 25 или си на 15, а може утре да е 35-ят ти рожден ден. Въпросът е какво направи?
в какво вярваш?

къде искаш да бъдеш? тук ли?
не?!

...

Очите ми са привлечени от светлината, но после се сещам и пак знам, че сенките и тъмнината имат повече какво да ми кажат.
и така, нощите са най-пълноценни с бутилка вино.

И няколко тайни, които се крият в умението да забравяш. В другото - да прощаваш. И  в третото - да нямаш очаквания.
1.2.3.
















И си мисля, че понякога споровете, неразбирателствата и всичко в този дух. Те не са напразни. Защото пак понякога, за да се стигне до определена истина е нужно сбогуване.

Скоро казах на познат - искам само малко спокойствие. No drama.
Не помня кой беше, но извинявай - излъгах.
Заблуждавам се относно исканията си.
Нуждите са друго нещо.

От какво сме направени?
Предизвикваме ли се?
Демоните ни спогаждат ли се?

Можем ли да бъдем?

do it again


Иронично е.
Целият ми гимназиален период не можех да запомня пукната теорема или уравнение, от скапаните числа ме болеше ужасно. (съзнанието) И ето сега иронията: в момента в главата ми се забиват по най-лесния начин телефонни номера, дати, цифри, комбинации и какво ли не... и то със странна лекота.

Представяли ли сте си да сте на мястото на някой актьор в дадена сцена от филм? Обаче това да е реалният ви живот.
Да, нали?

И какво се случи?

Продължавам си аз така, само допълвам чашата.

Знаете ли кое е супер ужасно?
Да не можете да се раздавате. Тъжно е, но който не се раздава, така и не получава нищо. В този ред на мисли не е най-страшно да не те обичат, по-тъжно е да не можеш да обичаш. Кръговрат. Плюсът и минусът на магнитите.

И о, сега се сещам как един познат преди доста, ама доста време, защото всъщност вече дори не мога да го нарека познат, абе как се казваше...както и да е, та той идва супер самодоволен - "обичам я тая мацка, как няма да я обичам, ебаси какъв секс правим (простете, ) и тъкмо й взех новичко bmw, ей сега вече е моя завинаги"
Ама моля ви, това не е раздаване. Просто способност за харчене на пари.
Повечето го знаем.


Трябва да си навия една аларма - it's time to stop and go to bed now. you're going crazy

Ние бяхме птици.
Аз цяло детство това си мечтая.

Нашите доста наивно оставяха отворена вратата към библиотеката. И така започнах да чета книги, които със сигурност нямаше как да разбера тогава. Обаче ги запомних, пуснаха разни дълбоки мастилени петна в съзнанието ми.
Колко е хубаво да имаш образовани, смислени хора за родители.
От онези, на които им е в пъти по-важно да ти е топло отвътре. Такива, които няма да видиш да се карат като цигани, искащи да поделят семейната нива. Хората, които първо ще те научат да уважаваш останалите и че е хубаво да се опиташ да ги направиш щастливи. Нищо, че това не е възможно, защото не си буркан Нутела, нито чек за 4-5 милиона. Пак на раздаването се връщам.

а сега да превъртя напред - за още едно полезно нещо.
Колко е здравословно човек да прекара известно време сам. Това е качество. Да можеш да бъдеш със себе си. Да не се определяш и характеризираш от другия до теб.
Да си ти.
Да можеш да си сам.
Дори е умение.

Лека нощ.

И последно наздраве за сънищата....

И билетите, които ще бъдат купени. Билети, билети, билети, не е ли вълнуващо, не ви ли карат да се радвате? Самолетни, за концерт, за мач, за шоу, за каквото и да е...

do it again

Everything you touch surely dies

Мечтите идват безкрайно бавно и си заминават прекалено бързо.
Не мислиш ли, че е по-добре да си безумно щастлив за кратки светкавични моменти, дори с риск да ги загубиш...вместо да си просто едно спокойно окей за цял живот?

Навън вече е студено за ангели, единствено коравосърдечните ще оцелеят. Тя това не го знае все още. Търси, вярва и продължава така.

Протегни ръка, докосни крилата й.

А аз ще се придържам към любимата ми дейност - движението. Събирам парченца, редя ги едно до едно. Декември е по-близо. Но преди него е ноември.

Ще чета на глас.
Ще измия чиниите.
Ще си изгубя съня.
Ще отворя още една бутилка бяло вино.
Ще спра, но не и сега.
Ще разсъждавам, но първо ще усещам.
Ще гледам още един мач.
Ще ида на онзи концерт.
Ще звънна, дори да нямам глас и сили за разговори.
Ще потърся люляк и ягоди през септември.
Ще вярвам.
Ще се доближа.

Една купчина глупости, на които не им е нужно "Ще", защото те ще се случват естествено.

Толкова е лесно да разбереш любовта на хората. Те я показват ежедневно. "Вземи си чадър, ще вали", "Побързай, ще те чакам", "Внимавай да не се изгориш докато готвиш". Просто трябва да се научиш да чуваш думите.


Говорим си с разни познати за работа, за възможности, години и отговорности. За изгубено време и учене. Спорим дали децата се отглеждат по-лесно докато си "млад". Плашим се от мисълта да не би да стане така, че да не сме  отговорили на изискванията. Кой ги постави?

Остави ме да видя неприятното, недъзите, минусите и прашинките недостатъци. А после и хубавото.

Продължавам да обожавам противоречивите разговори с интересни хора - тези разговори, които можем да водим до късно, да се изумяваме колко кутийно всъщност мислим понякога и как след две чаши вино сме по-склонни да изслушаме. Различното е хубаво.

Избори. Не политически, а лични. Защото от там се започва.
А България е прекрасна, моля, повярвайте ми.
И тъй като цяло лято препускам из софийските улици в слушане на лични изповеди от различни таксиметрови шофьори, които до един едва не ме напсуваха при изречението "ама аз всъщност искам да живея тук", вече се чувствам изтощена от предразсъдъци и дълбока вътрешна мръсотия. Може и да не съм пораснала достатъчно, но съм научила някои неща и пробвам да извличам изводи от различни ситуации.
В крайна сметка сме длъжни да надграждаме.

Радиоактивни сме. Хора и хора. Никога не знаеш коя е точката на пречупване при останалите. Не ги съди според твоите грехове.

Аз правя опити. Един от тях е да оставя хората, които искат да се отдалечат от мен, да го направят. Срещам егоистични трудности. Дилеми някакви...

Замисляли ли сте се кога опитите стават рутина? Аз отчаяно се мъча да избягам от нещо, вече не малко време, всъщност времето е точно толкова, че опитите станаха ежедневие. И лошото е че са само такива. Опити. А рисковете не могат да бъдат подсигурени. Колкото е по-висок риска, толкова е по-голям и успеха. Или загубата. Може би трябва да се научим кое си заслужава да бъде рискувано и кое - запазено... трудна работа.

Повторение за лека нощ - не бъди безотговорна с хората, които те обичат. Не наранявай тези, които те ценят. Опитай се да вършиш каквото искаш без да нарушаваш чуждата цялост.
Ха-ха

Ей как се сетих за няколко думи, събрани в изречение, което толкова обичам
"I love you as certain dark things are to be loved,
in secret,
between the shadow and the soul."

Тези тъмни неща.
Като нощта.
Най-хубавото време от денонощието.
И най-ползотворното.
Когато няма кой да наруши пътеката на мислите ни.
Когато другите спят.
Тогава.
Светът е по-прекрасен.


Сега, слушай.
ти.
И ти.
ти също.

Ако има човек, към когото изпитваш нещо. Дори и да е нищожно. Прескочи "нека излезем; хайде да вечеряме; ще дойдеш ли с мен на това събитие; искаш ли да се запознаеш с ... (брат ми, майка ми и т.н. и т.н.)". Хвани го, купи билет и полетете. Отидете на места, които са трудни за достигане и трудни за напускане, помечтайте заедно (дори да е нереално), слушайте звуците на природата, гледайте към небето, обсъждайте идеи... Когато дойде моментът да се върнете, ще знаеш.
Защото проклетите "чорапи на пода, седалка на тоалетната, чинии в мивката, цигари в колата и още" са само извинения. Да, рутината убива.
От нас зависи да си открием мънички седмични чудеса. Дори и след дълъг ужасен работен ден. Може да е покрив на сграда. Или пък дърво в парка. Песен и чаша уиски. Разходка с кучето. Нещо, което да те върне към самия себе си.
За да можеш после да обърнеш внимание на другото АЗ.

Да, жените сме повече от ужасни. И аз ако бях мъж нямаше да се искам ни най-малко.
Ще продължаваме да манипулираме (дори да не е умишлено), да крием, да потъваме и изплуваме, да плачем и после да се смеем. Да искаме и изискваме. И още куп неща.
Такава е природата ..


Дали е случайно, че редовно някакви жени се разтапят по поети и фотографи? Ами да, коя не иска да е нечия муза?
А нужно ли е?

На моменти е достатъчно само едно недоловимо докосване на връхчетата на косата. За да заспиш спокойно.

Дай ми всичко твое. Ще го разруша отново.
Това е безсмислено.

Кой страда повече?


Финално, с полузатворени клепачи и Lana (Цвети, три минути мълчание за твоята песен) -
Не се обръщай назад, към местата и хората, които свързваш с болка и разочарование. Някак намери сили да усетиш гордост от това, че не си останал там. Това се казва минало.

Вече мина твърде много време.

И аз съм така.
И когато станем на 70, две неща все още ще са същите. Ти ги знаеш. Това е прекалено закъсняло споделяне. Нищо. Ти ги знаеш.
Помни ги.


А още по-финално, съзнанието ми вече сънува,  а вие помислете - кой как ви кара да се чувствате...
At the end of the day, what really matters is именно това.

За мен - the more good people aroung me, the happier I am. But if there are no good people, then I am happier alone.

think about that, too.

лека нощ

silver lining

Онзи момент, когато...

се събуждаш с най-прекрасното слънце, разстилащо се навсякъде около теб - морето, пясъка, косите, кожата... Златно и нежно, настойчиво, дори упорито. Няма нужда, вече си ме спечелило, казвам му.

За подобни емоции няма определение. Само съм сигурна, че си заслужава да го караш диетично до края на месеца. Парите определят, но не създават. Усещанията, емоциите и чувствата са си наши. След година няма да помниш какво си купи, а какво преживя, нали?

Едно маслиново дръвче нахалничи до мен, опитва се да ми прави сянка.

Всичко продължава.

И да мислиш.  И да не мислиш.

Понякога нещата просто се случват, без намерения, без планове.

Малко са хората, които умеят да се оставят на тези течения.
А е най-прекрасно.

Изглежда глупаво.
Наивно, може би.
Детинско, да.


Така искам клепачите ми да можеха да правят снимки. Паметта на телефона вече е на приключване. Всеки момент, всяка гледка, всяко движение. Отделям безценни секунди да запомням всичко хубаво. Потъвам. Изплувам. Дразня рибите, а после и птиците.

Ти къде си сега?
Виждаш ли трилионите звезди? И ти си под тях. Забрави ли да гледаш нагоре, това искам да знам...

Научихме ли се да прощаваме? Винаги да избираме живота.
Да носим най-хубавите си дрехи без повод, да изгорим всички свещи до край, да сме свободни?


Това, което остава е прах.

Спомням си, преди години - покорявахме връх в Стара планина. Когато се изкачихме едно от момчетата просто застана там и стоя без да говори, без да се движи... И аз, понеже не мога да си мълча, трябваше да го заговоря: "Ела да се снимаме, какво правиш? -Не искам. -Защо? -Ами за какво ми е.. нали имам очите си, ушите си - ще го запомня."

thumbs up за този човек и за това, което ме накара да осъзная

И така до вчера... deja vu
Гмуркам се, запознавам се с всякакви риби, водорасли и рачета... и там, на дъното някой е изхвърлил кутия Marlboro. Не искам да ти пожелавам рак на белите дробове, но дано се изгориш с поредната цигара!

Какво ми каза? Ще помниш ли? Или ще забравиш до утре сутрин...
Когато следващият изгрев настъпи.

Понякога си заслужава да се борим.
Друг път вече няма за какво.
Спорно е къде е границата.
Дали си достатъчно силен да преодолееш трудностите или достатъчно смел да продължиш и забравиш?

Не обичам да забравям.

А вие?

А ти?

Поискайте повече.
Запознайте се с още хора.
Най-добрите от тях са тези, които ви карат да видите слънцето там, където до вчера виждахте само облаци. Тези, които вярват във вас толкова, че и вие започвате да си вярвате.

Трябва само мъничко смелост.
Да избереш това, което искаш. А не това, което трябва.

Хора със самоунищожителен порив. Способност да потъват към дълбокото.

Защото по-интересно е, когато има трудности.

А драмата била само за гимназията?

Just leave it.

Видях малко, чух повече.
Усетих прекалено.

Обречени на безумно пресичане и лудо преследване, точно като дивите животни.
Но за сафари аз не съм пригодена.

А после онази астроложка уверено ще ми обяснява - "ти можеш да вирееш навсякъде"

Дай ми десет минути, подари ми слънце, откъсни ми парченце небе, посвети ми усмивка.

Говорим си за спорт. Какви ти диети? Каква програма? Аз твърдо вярвам, че щастливите хора имат щастливи тела.


Къде искаш да идеш?
away.

Just simple as that.

Заваля.
Отново.

wicked

Нова публикация.
Толкова страшно ли звучи?

Звучи.
След 2-3 години почти никакво писане.

С кого си говорих не помня, "Когато сме щастливи, не остава време за писане"...
Хайде бе!

Има няколко песни (в последно време), които са задължителни на repeat. Искам и с емоциите да е така. Да си сложа дадени хора в менюто с опция - Идвай!
Защото те са тези, които създават усещания. Тези, които предизвикват емоции. Тези, които създават спомени. Тези, които оставят отпечатък.

Кога за последно спа спокойно?
Какво сънува?
А с какви мисли се събуди?












Ти как си подредил дните си?
Правиш ли това, което си искал и планувал... Срещаш ли се с хората, които те карат да се усмихнеш? Правиш ли неща, защото ТРЯБВА?

Това трябва как не го понасям, вчера обяснявах за пореден път, че то просто не съществува. Няма трябва, има - искам, предпочитам, планирам, желая, нуждая се от, решавам...

Не. И на мен не всичко ми е окей. Но съм акостирала там, където искам. Според моите решения. Мисли. Емоции.
Някой ден ще говорим пак.
Съди ме.
Критикувай ме.

Рядко хората успяват да опознаят останалите. Минава цял живот, а пак не знаеш всичко за всеки. Дори за най-близките. Хайде, готова съм да се обзаложа!
Способността да криеш в себе си е ...ами, способност.
Понякога искам мълчанието да се наказва по някакъв начин. Поне с малка, елементарна присъда.
С всичко сме така. Когато е обратното на нас, трудно го проумяваме.
А на мен ми е безумно, ужасно трудоемко да крия. Да не показвам. Да прибирам нещо надълбоко. Да го заключа някъде, че в един момент дори самата аз да не знам къде е.
И така ще е.

Предопределености. Някой вярва ли?

може и да се повтарям, но...


Когато ти нямаш времето, нито желанието, нито ..нищото
да обърнеш внимание
да искаш
да мислиш
да търсиш
НЕЩОТО
вече изчезва
за теб.

не ми давай 20 секунди, дай ми 8 минути. Предостатъчни са.

Да се променя, да потъна и ...да изплувам.

Хората силно вярват, че сродните души съществуват. Че някой или нещо им е отредило още едно себеподобно някъде по света. Че имат половинки.
Я пак?
Е, не и не.
Бъди си самодостатъчен, обичай се, уважавай се, уважавай и желанията си, мисли за себе си, радвай се на живота си. И можеш да го споделиш с някой друг.

Може и да е проблем на поколението ми, но за мен е прекалено задушаващо някой да ми говори убедено, че нещо ще е така винаги. Нищо не е така завинаги! Събуждаме се сутрин и единственото, на което можем да се надяваме е, че вечерта ще си легнем удовлетворени. Аз в какво вярвам ли? Че тези събуждания не трябва да са обременени с вчерашните счупени парченца от някоя история. Че нощта е най-прекрасното време. Че сутрините са за дълго капучино и случайно предизвикани усмивки.
Всичко е прекалено условно.
Денем е горещо, вечер ме е страх от сковаващ студ. Излизам.
Пиша писмата си върху трева, а не върху листи.
Красиво е.

А постоянството убива.
Навикът е упадъчен.

Никога не вярвай на една жена.
Никоя от нас няма да откаже пороците си.
Дори да го твърди.
Нямала пороци?
Никога не вярвай на една жена.

Аз съм лято, а ти нямаш право да си до мен с буреносните си облаци. За жалост всяко лято носи бури със себе си.

Мислиш ли, че всичко хубаво е вече отминало?


Обичам да нареждам хората в хронология на неосъзнатото. Виждам ги и ги режисирам, опитвам се да ги разгадая, представям си ги различни... едва ли някога ще разбера. Светофарите са интересни места. Не знаеш кого можеш да срещнеш.


Петък е.
Превеждам дълги редове от италиански.
Проплаквам за Баш бар и някой друг шот.
Да, нямам право, вчера стъпвах безсрамно по пясъка...

Думите са изгорели букви.
А всичко, което искаме е някой да погали егото ни.

Ти не четеш. А аз това не го разбирам.
Той не четеше. А смяташе. Това го разбирам донякъде.
Той се преструваше, че чете. Това го ненавиждам.
Той четеше и не разбираше. Това  е най-тъжното...

Сподели един миг с тези, които те карат да се усмихваш. Дай им от себе си. Не е трудно.

Най-обичливите хора са тези, които даряват щастие. И пак те по ирония не на съдбата, а вселената, страдат най-много.

Няма обяснение.
За някои неща.
Нужна е чаша вино. Или пък бутилка.

И потъваме още повече.
Дълбокото не е толкова мрачно, напротив.

Там има и светлина.


Чуденка?
Има две опции. Прогрес или извинения.
Решение и несигурност. Вяра и хора без души.

И на главата ми й е тежко.

Какво не достига за пълно щастие?
Няколко цвята и една мисъл.

...

Но въпросите свършват, а часът не позволява истински отговори.
Ще се видим след няколко часа и няколко чаши.

Well, now

Сега.

Един от малкото постове за годината, съвсем непринуден и непланиран.

Започва с мисълта:
Какво съчетание е любовта в крайностите? И как обожавам грубата вълна на един зимен пуловер, която е в огромен контраст с кожата ми.
Но те просто си отиват. Стоят добре, когато са заедно. И това е.

Вижте, а ако искате, може само да примигнете.
Вместо цял живот разсъждения за смисъла на живота и тарам тарам той просто свърши. Има няколко, всъщност доста повече неща за вършене.
Сега, само няколко идеи:
- бърз подарък с най-вкусния горещ или течен шоколад за някоя приятелка
- няколко комплимента на хора, които не очакват
- обаждане на стар познат - просто така
- разходка в най-близкото място с живи растения, под последните имам предвид - парк или градинка
- две-три минути от нещо, което правиш добре - не е задължително да вярваш, че го умееш
- разглеждане на снимки от детството
- разглеждане на снимки от снощи
- спонтанно посещение на любимо място - заведение, фризьор, дом на приятел
- облечи се като луд с най-смешните си дрехи, които са пред изхвърляне
- нелепи танци в хола
 и такива разни

За да ти стане забавно

А можеш и просто да си поговориш.
Ето, аз супер много обичам да говоря, да обсъждам, да споря, да размишлявам, да се смея, да мисля на глас. Ето защо една от основните ми трудности в Италия е говоренето. Не че не мога да говоря, мога. Обаче когато не си свикнал с пълното богатство на езика и буквално на секундата преди да кажеш нещо осъзнаваш, че не знаеш точно този синоним или пояснителна дума и те хваща един бяс - защо по дяволите?
И понякога започвам да предпочитам да си мълча, докато не науча всичко, което искам да знам, за да мога да се изразявам по начина, по който аз си мога.

Спомянм си преди една година, а може и две да бяха, колко се бях ядосала точно по Коледа. На хората, на времето, на случките. Всички ми изглеждаха безсмислени и глупави, а аз все едно съм някакъв бог, нали...
Днес и в частност последните дни не спирам да се радвам на всичко, понеже така си реших. И се радвам дори и на хората, които най-малко го заслужават.
Колкото и да съм го повтаряла - вярата в нещо трябва да е основа. Във всичко.
Независимо в какво вярваш.
Просто вярвай.

И после нещата се нареждат.

Предмети се чупят, взаимоотношения се развалят, дори и семействата се разпадат. В крайна сметка сме сами, а толкова се привързваме към хората и предметите, пропускайки да се привържем към себе си.
Обичам приятелите си, който уважават своята личност и са ми приятели може би изначално по тази причина. Ама то си е важно.

Обичаме ли?

Да.

И българите съвсем не сме лоши. Но пък обичаме да се заблуждаваме, че сме. И изсипваме една омраза...

но това е друга тема.

Сега
Нека не си правим новогодишни планове, обещания и равносметки, защото така или иначе ако не сме достатъчно умни да живеем с тях всеки един ден, то какъв е смисълът веднъж годишно да се подсещаме?

На прага между едно завършено и едно тепърва започващо образование моя милост иска да учи, работи и живее с удоволствие.
И започва да действа по този въпрос.