петък, 1 август 2014 г.

silver lining



Онзи момент, когато...

се събуждаш с най-прекрасното слънце, разстилащо се навсякъде около теб - морето, пясъка, косите, кожата... Златно и нежно, настойчиво, дори упорито. Няма нужда, вече си ме спечелило, казвам му.

За подобни емоции няма определение. Само съм сигурна, че си заслужава да го караш диетично до края на месеца. Парите определят, но не създават. Усещанията, емоциите и чувствата са си наши. След година няма да помниш какво си купи, а какво преживя, нали?

Едно маслиново дръвче нахалничи до мен, опитва се да ми прави сянка.

Всичко продължава.

И да мислиш.  И да не мислиш.

Понякога нещата просто се случват, без намерения, без планове.

Малко са хората, които умеят да се оставят на тези течения.
А е най-прекрасно.

Изглежда глупаво.
Наивно, може би.
Детинско, да.


Така искам клепачите ми да можеха да правят снимки. Паметта на телефона вече е на приключване. Всеки момент, всяка гледка, всяко движение. Отделям безценни секунди да запомням всичко хубаво. Потъвам. Изплувам. Дразня рибите, а после и птиците.

Ти къде си сега?
Виждаш ли трилионите звезди? И ти си под тях. Забрави ли да гледаш нагоре, това искам да знам...

Научихме ли се да прощаваме? Винаги да избираме живота.
Да носим най-хубавите си дрехи без повод, да изгорим всички свещи до край, да сме свободни?


Това, което остава е прах.

Спомням си, преди години - покорявахме връх в Стара планина. Когато се изкачихме едно от момчетата просто застана там и стоя без да говори, без да се движи... И аз, понеже не мога да си мълча, трябваше да го заговоря: "Ела да се снимаме, какво правиш? -Не искам. -Защо? -Ами за какво ми е.. нали имам очите си, ушите си - ще го запомня."

thumbs up за този човек и за това, което ме накара да осъзная

И така до вчера... deja vu
Гмуркам се, запознавам се с всякакви риби, водорасли и рачета... и там, на дъното някой е изхвърлил кутия Marlboro. Не искам да ти пожелавам рак на белите дробове, но дано се изгориш с поредната цигара!

Какво ми каза? Ще помниш ли? Или ще забравиш до утре сутрин...
Когато следващият изгрев настъпи.

Понякога си заслужава да се борим.
Друг път вече няма за какво.
Спорно е къде е границата.
Дали си достатъчно силен да преодолееш трудностите или достатъчно смел да продължиш и забравиш?

Не обичам да забравям.

А вие?

А ти?

Поискайте повече.
Запознайте се с още хора.
Най-добрите от тях са тези, които ви карат да видите слънцето там, където до вчера виждахте само облаци. Тези, които вярват във вас толкова, че и вие започвате да си вярвате.

Трябва само мъничко смелост.
Да избереш това, което искаш. А не това, което трябва.

Хора със самоунищожителен порив. Способност да потъват към дълбокото.

Защото по-интересно е, когато има трудности.

А драмата била само за гимназията?

Just leave it.

Видях малко, чух повече.
Усетих прекалено.

Обречени на безумно пресичане и лудо преследване, точно като дивите животни.
Но за сафари аз не съм пригодена.

А после онази астроложка уверено ще ми обяснява - "ти можеш да вирееш навсякъде"

Дай ми десет минути, подари ми слънце, откъсни ми парченце небе, посвети ми усмивка.

Говорим си за спорт. Какви ти диети? Каква програма? Аз твърдо вярвам, че щастливите хора имат щастливи тела.


Къде искаш да идеш?
away.

Just simple as that.

Заваля.
Отново.