петък, 11 юли 2014 г.

wicked


Нова публикация.
Толкова страшно ли звучи?

Звучи.
След 2-3 години почти никакво писане.

С кого си говорих не помня, "Когато сме щастливи, не остава време за писане"...
Хайде бе!

Има няколко песни (в последно време), които са задължителни на repeat. Искам и с емоциите да е така. Да си сложа дадени хора в менюто с опция - Идвай!
Защото те са тези, които създават усещания. Тези, които предизвикват емоции. Тези, които създават спомени. Тези, които оставят отпечатък.

Кога за последно спа спокойно?
Какво сънува?
А с какви мисли се събуди?












Ти как си подредил дните си?
Правиш ли това, което си искал и планувал... Срещаш ли се с хората, които те карат да се усмихнеш? Правиш ли неща, защото ТРЯБВА?

Това трябва как не го понасям, вчера обяснявах за пореден път, че то просто не съществува. Няма трябва, има - искам, предпочитам, планирам, желая, нуждая се от, решавам...

Не. И на мен не всичко ми е окей. Но съм акостирала там, където искам. Според моите решения. Мисли. Емоции.
Някой ден ще говорим пак.
Съди ме.
Критикувай ме.

Рядко хората успяват да опознаят останалите. Минава цял живот, а пак не знаеш всичко за всеки. Дори за най-близките. Хайде, готова съм да се обзаложа!
Способността да криеш в себе си е ...ами, способност.
Понякога искам мълчанието да се наказва по някакъв начин. Поне с малка, елементарна присъда.
С всичко сме така. Когато е обратното на нас, трудно го проумяваме.
А на мен ми е безумно, ужасно трудоемко да крия. Да не показвам. Да прибирам нещо надълбоко. Да го заключа някъде, че в един момент дори самата аз да не знам къде е.
И така ще е.

Предопределености. Някой вярва ли?

може и да се повтарям, но...


Когато ти нямаш времето, нито желанието, нито ..нищото
да обърнеш внимание
да искаш
да мислиш
да търсиш
НЕЩОТО
вече изчезва
за теб.

не ми давай 20 секунди, дай ми 8 минути. Предостатъчни са.

Да се променя, да потъна и ...да изплувам.

Хората силно вярват, че сродните души съществуват. Че някой или нещо им е отредило още едно себеподобно някъде по света. Че имат половинки.
Я пак?
Е, не и не.
Бъди си самодостатъчен, обичай се, уважавай се, уважавай и желанията си, мисли за себе си, радвай се на живота си. И можеш да го споделиш с някой друг.

Може и да е проблем на поколението ми, но за мен е прекалено задушаващо някой да ми говори убедено, че нещо ще е така винаги. Нищо не е така завинаги! Събуждаме се сутрин и единственото, на което можем да се надяваме е, че вечерта ще си легнем удовлетворени. Аз в какво вярвам ли? Че тези събуждания не трябва да са обременени с вчерашните счупени парченца от някоя история. Че нощта е най-прекрасното време. Че сутрините са за дълго капучино и случайно предизвикани усмивки.
Всичко е прекалено условно.
Денем е горещо, вечер ме е страх от сковаващ студ. Излизам.
Пиша писмата си върху трева, а не върху листи.
Красиво е.

А постоянството убива.
Навикът е упадъчен.

Никога не вярвай на една жена.
Никоя от нас няма да откаже пороците си.
Дори да го твърди.
Нямала пороци?
Никога не вярвай на една жена.

Аз съм лято, а ти нямаш право да си до мен с буреносните си облаци. За жалост всяко лято носи бури със себе си.

Мислиш ли, че всичко хубаво е вече отминало?


Обичам да нареждам хората в хронология на неосъзнатото. Виждам ги и ги режисирам, опитвам се да ги разгадая, представям си ги различни... едва ли някога ще разбера. Светофарите са интересни места. Не знаеш кого можеш да срещнеш.


Петък е.
Превеждам дълги редове от италиански.
Проплаквам за Баш бар и някой друг шот.
Да, нямам право, вчера стъпвах безсрамно по пясъка...

Думите са изгорели букви.
А всичко, което искаме е някой да погали егото ни.

Ти не четеш. А аз това не го разбирам.
Той не четеше. А смяташе. Това го разбирам донякъде.
Той се преструваше, че чете. Това го ненавиждам.
Той четеше и не разбираше. Това  е най-тъжното...

Сподели един миг с тези, които те карат да се усмихваш. Дай им от себе си. Не е трудно.

Най-обичливите хора са тези, които даряват щастие. И пак те по ирония не на съдбата, а вселената, страдат най-много.

Няма обяснение.
За някои неща.
Нужна е чаша вино. Или пък бутилка.

И потъваме още повече.
Дълбокото не е толкова мрачно, напротив.

Там има и светлина.


Чуденка?
Има две опции. Прогрес или извинения.
Решение и несигурност. Вяра и хора без души.

И на главата ми й е тежко.

Какво не достига за пълно щастие?
Няколко цвята и една мисъл.

...

Но въпросите свършват, а часът не позволява истински отговори.
Ще се видим след няколко часа и няколко чаши.