четвъртък, 31 май 2012 г.

Намерих я!



От няколко дни на спирката с мен чака някакъв господин.  С много мазна коса, а и нагъл. И винаги се качва от същата врата на трамвая. Няколко минути по-късно, на светофара забелязвам жената с червеното червило. Взимам си мляко и кроасан в един и същ час - 8:57, на 20 метра преди офиса забелязвам слабото момиче с рошавата коса, което все бърза. Явно закъснява за работа.
Това се повтаря вече цяла седмица. Започвам да си мисля, че времето е спряло. Или пък е някакъв "Генезис".

Не спя по цели нощи, след това се наливам с кофеин, вечер отказвам предложения на момичетата и много ме е яд. Искам този месец да свърши. Юни.
А той дори не е почнал.

Открих мястото, на което искам да се омъжа.
Но е прекрасно.







Всъщност имението в Тоскана смятам да го закупя. Не знам с какви пари, но трябва да е мое.
С Бибонс решихме, че ще се вдигат епични партита, а ние ще пием мартини в секси рокли и шапки с широка периферия.

Там ще е много любовно.

То и сега е такова.

Сънувам как живея далеч от тук.
Поне за малко.
Нещата са по-леки.

Гриза си ноктите като полудяла, защото Илиев го няма. Положението не е от най-хубавите.

Скапаният дъжд уби всичко красиво - цветята в двора, черешите в градината.
И той ми омръзна. Миналата година по това време пътувах към плажа и всъщност се къпах в морето.

Ще имаме ли лято този път?

Искам пясък.



събота, 26 май 2012 г.

От всички брегове

прелива вода. Заплашително, бързо настъпва към мен.
А уж обичах всичко що е водно...

Не, няма наводнение. Всичко е наред :)

Един бряг остана без изгреви и без залези. Без вятър и без дъждове. Без облаци и без слънце. Потънал в мрак, единствено богат със своите обитатели.
А те - малобройни...

Едно съзнание остана празно, бедно и притихнало.
Отиде си от него тъжен спомен. Сърдито е на някой без причина и без укор.
И продължава да е пусто.

Няколко рози издъхнаха едновременно. Сломиха цветове и листенцата заваляха... Сухи, сгърчени и бледи.

А аз будувам.
За пореден път не смея да започна с нищо.
Меланхолия отвъд квадратните метри.
Толкова ли е страшно да признаваш. Толкова ли е опасно да си искрен?

Отминали заблуди, останали си точно там.
Далече.

Един след друг сънища за лодки, плажове и цветове. Спасението ми от преливащата вода.
И един моряк, който ще премине умело до другия бряг. С мен, с искреността, със сърце и с воля.
Благодаря.

петък, 18 май 2012 г.

Закъснели


След 22 години съществуване осъзнах, че ме е страх да спя на тъмно. Неистово отказвам да изгася лампата. Или просто се оправдавам, че заспивам четейки.
Два месеца след Париж, започнах да го обичам.
Три години след завършването разбирам, че все пак имаше и неприятни моменти.

Закъснелите неща не винаги са лошо нещо. Може би закъснението пристига точно навреме.

Улиците са красиви, гората е по-зелена от всякога, черешите най-вкусни и дните по-хубави.
Белите мъници(кученцата) приличат на мишки и още не могат да виждат и са тооооолкова очарователни.

Ти ще останеш ли?
- Завинаги.


Звучи приятно и притеснително.
Някак търсено.
Желано.

Не закъснявай.