Оказа се, че не е толкова чудовищен както бях очаквала.
Всъщност успя да изгони всички топли и досадни частици от въздуха...
Честито.
Няма, няма, няма (за пореден път) НЯМА случайни неща.
Когато ти нямаш времето, нито желанието, нито ..нищото
да обърнеш внимание
да искаш
да търсиш
НЕЩОТО
вече изчезва
за теб.
Липса.
Дай ми минута време, накарай ме да спра!
Защото след 20 секунди няма да съм същата... а след две минути животът вече ще е друг.
Кого ще нараниш после?
Къде ще избягаш следващия път?
Значи, това е ... сбогуване.
Чудя се как ли се чувстват книгите, когато пожълтяват? Защото съм убедена, че книгите имат чувства...
Тази вечер си правим компания с Hurts. Но дори не е болка, радост е.
По-добра от любов.
Хронология на неосъзнатото.
Върнах се обратно, напълно на старта.
Не съм предполагала, че къдравите коси се привличат. Ами аз май доста си падам по косите ти ;) (боже, това може ли толкова глупаво да звучи?!)
Хубаво е да има кого да прегръщаш.
Не само в Италия.
Километрите ме привличат. Като афродизиак. Имаме някаква странна връзка с тях, един без друг наистина не можем.
Хайде да забегнем някъде за Коледа, става ли?
Искам просто да бъда отнесена... не само стомахът ми да го отнася.
Днес казах "сбогом" на един куп вкусотии. Мисля, че е много подходящо да кажа и още едно сбогом...
Малко е странно усещането.
Ситуацията е неочаквана.
Искам да ти кажа няколко неща, които мисля, че няма да разбереш, затова не ги ти споделям. Още не им е дошло времето. Не, аз не премълчавам...просто изчаквам.
Какво ще кажете за джаз по никое време?
А ... аз винаги пиша по никое време.
Тази вечер обаче времето е много някое!
Пихме капучино с мед (ех, понякога и бейлис) на закуска.
Горещо, горещо... изгаря небцето. Нямам против, обичам пламъчета.
Поръчай ми още едно, ако обичаш.
Аз искам да ти кажа, че светът приключва след три дни. Ще запомниш ли всичко хубаво или ще избягаш да търсиш най-хубавото?
Задоволяваме ли се с по-малко? Или правим разумният избор?
Хайде, кажете го.
Толкова решения взимаме от страх!
Някой ден, когато порасна - каза си тя, - ще имам повече от сега.
И порасна...но има далеч по-малко.
Един много по-тесен свят и живот с ограничения.
Защо повярвахме, че нещо ни спира?
Нима можем само толкова малко?
Как така позволихме на "не става" да съществува?
Добре е да имаме уютни стаи, топло легло, което да ни посреща вечер, вкусна вечеря и приятели за дъъълги разговори.
Само, че някъде забравяме прогреса. Логичният път на продължението.
Защо масово четем книги само (и то задължителните) в училище?
За да може после всеки да се похвалим, че знае цитатите от "Малкият принц" и завършека на "Под игото"?
Ъ...?!
Защо научаваме английски и света вече е наш?
Защо отиваме в друга държава и следователно сме безкрайно богати?
Защо си избираме нещо и се задоволяваме с него?
Нали има и по-добро, нали можем и повече? Какъв е този безумен мозъчен мързел?
Никак не искам да стоя на едно място, ама никак....
И не смятам, че е нужно някой да ме ритне, за да помръдна.
Каква скука е наоколо, честно...
Не ми е така тъжно за мръсотията в градовете, дупките по улиците, липсата на зелени площи в центъра, бездомните кучета, мизерните общински пространства и т.н, колкото ми е тъжно за безсмислените разговори, които водим един с друг. Мъчително е да свеждаш думите си до описание на действията, които извършваш през деня, коментари за околните и евентуално времето, политиците, новия сериал и откриването на IKEA/нов мол и т.н/
Сериозно, много е мъчително!
И ето защо понякога ме е яд да съм тук.
И не стомахът ще ме боли (сигурно и гастритът ми е от чисто български характер), ами и душата...
Понякога решавам да създам различни съдби на хората, които виждам. Режисирам ги в удобни роли, добре подредени на сцената. Колко по-интересно се получава. Но не искам да съм самотна в това си начинание.
Друг път рисувам с пръст във въздуха и си измислям картини от други светове. Би било хубаво да има една рисуваща ръка насреща.
А когато остане просто нощната тишина, свита, бездомна и рядко тъжна.. да мога да ти разказвам без думи. Без дори да е нужен и звук. Дори без допир даже. Само с трептене на въздуха.
Моят прозорец няма перваз. И стената не достига до ъгъл. А огледалото се простира навсякъде.
Смееш ли да заявиш, че познаваш тази стая?
Мислиш ли, че ще дишаш спокойно в нея... дано е така.
Но няма проблем.
В тази секунда, някъде по средата между 1:34 и и 1:35 толкова искам да обичам!
След време вместо в обратното, се убеждавам, че най-силното страдание не може да се сравнява по никакъв начин с най-силната радост. Следователно си заслужава да страдаш.
Защото е човешко. Няма да си намерим рицари, нито самодиви, камо ли крале и кралици. Ще открием грешки, недоразумения, объркване и глупост понякога. Но кой не е глупав?
830 думи по-късно се уморих от себе си.
А искам утре да се събудя с време за закуска и желание за работа.
Нали знаете...Когато работата ти всъщност е да пишеш, е много важно да харесваш това, което пишеш. Обратното има пагубно въздействие.
Аз дишам спокойно в офиса. И това ми е достатъчно ...
След 5 пъти превъртяната Corinne Bailey Rae, в главата ми има много, много сън.
И сънища, които чакат да бъдат пуснати на воля.
Хайде, моля...заповядайте.
Сладки, солени, кисели, горчиви, но най-вече в вкус на горещо капучино. Очаквам ви.
