do it all again

Ще си мислим, че говорим на френски и няма да разбираме нищо, но пък ще е хубаво..
Ще гледаме италиански филми и ще пием вино до припадък. После ще излезем в градината и ще се състезаваме кой може да хвърля камъчета по-далеч.
Евентуално може и да си направим бисквитки или любимите соленки. На вечеря ще се скараме защо режа доматите на дребно. Няма нищо, после ще се сдобрим.

Най-вероятно ще му липсват къдравите остатъци по дрехите и в колата.
Сигурно ще препрочита всички бележки и писма, а може и вече да ги е изхвърлил. Все едно, за него си бяха.

За моментите, в които го издигах в небесата. За моментите, в които го ядосвах до лудост. За всички частици секунди, в които предизвиквах емоции.


След всички месеци през тези години, най-много ме трогна и ще пазя едно двусантиметрово листче хартия ..."Момичето, което успя да ме промени"
Аз не искам повече никого да променям. Не давам и мен да ме променят, частица дори. Не искам да съм обожавана, не искам да съм красива до безумие. Тези, които обожават, след минути с лекота изневеряват.

...
Когато се видим ще се усмихваме и ще си разказваме развълнувано за бъдещите планове. Вътрешно ще знаем колко е неловко. И какво сега... до вчера се затичвахме когато се видим на летището. Днес се забързваме в обратна посока, когато другия е наблизо.
3 000 километра не ни разделиха. На 200 сме по-отдалечени от всякога. А на една ръка разстояние сякаш не го е имало.

Тъжно е.

Наблюдавали ли сте симулация на щастие?
Пуснете ме на широк екран.

Long live the summer

Плаша се. Понеже следя толкова много страници, че рийдъра постоянно ми намига с + 1000 и се изкушавам да му отвърна с "mark all as read". Ама после историята се повтаря. До безкрай.
Как са си организирали времето хората преди?
"Ставам, взимам си душ, обличам се и отивам на работа. Връщам се, приготвям вечеря, говорим с жената/мъжа, измиваме съдовете, пускаме пералня/нещо от сорта/ и лягаме да спим"
А сега?
Ставам, поглеждам - два среднощни смс-а, които очевидно съм проспала. Мигат. А, и едно пропуснато. Окей, за закуска говоря по телефона. За Бога - 8 часа е!!!
Както и да е, влизам в банята. Някой звъни - ааа съседката. Сори, ама няма да отварям.
Продължавам, трябва да се облека - ровене известно време в спалнята, която междувременно се е превърнала в дрешник, защото всички тениски и рокли са не в гардероба, а по леглото и около него. Да се спи в хола е хубаво. Така има място за всички дрехи..на показ. Избирането става по-лесно, след малко вече съм готова.
Май закъснявам, а не..има още малко време. Пускам телевизора с идеята да изслушам някоя песен. Ма*ка му, снощи съм го забравила на БТВ! Дават сутрешните новини, ма*ка му!!! Някой се е блъснал на Цариградско.. няма да минавам от там днес. Бомба пред еди-коя си сграда - и от там няма да минавам. Спирам телевизора и излизам.
Вървя. Сега е моментът някой да ми звънне, хайде де обаждайте се! Никой. Пф.... айде аз ще звънна тогава. Никой не вдига. Е, добре. Отказах се.
Стигам офиса. Супер. Имам добро предчувствие за деня.
Започвам - Twitter, Google +, Facebook, Skype, Foursquare, Lookbook, Google reader, tumblr... и служебния мейл. Половината просто ги оставям отворени ей така, по-късно ще ги видя. Е, то стана време за обяд.

Много вредна практика.
Сега сериозно се захващам за работа. Бам, нещо ме разсея. Май ще си взема една кола. Да, точно това ще направя.
Обратно.
Окей, да речем, че съм свършила две-три смислени неща за деня. Следобедът го пишем творчески.
Става 7. Хайде да пийнем по нещо навън.

И тук вече ме домързява да обяснявам по-нататък. Само да отбележа - лягането е винаги след 2. И пак не ми стига това време.
Ето, днес отново.

Който се излъже някой ден да ми бъде съпруг, да знае, че няма да готвя. Нито пък ще го чакам вкъщи след работа. По-скоро ще се прибирам след него.

А си въобразявах, че ще гледам заек. Пълен абсурд. Горкото животно, щеше да си умре на първата седмица.
Не ме бива за такива неща, мога да се грижа добре само за себе си. И това е достатъчно, даже си е доста.

Сега да помисля от колко души да скрия поста. Сещам се моментално за 6-7.
От възпитание не съм ги изтрила още. Всъщност по-скоро от лицемерие.
Оцеляват само приспособимите. Не се знае кога някой ще ти е от полза. Дръж ги всички под око. За всеки случай. Back up да има.

Ах, а как вали навън!!! Току що ми се прииска да съм в Елена. Не знам какъв е този странен порив всеки път... май любов му викаха. Към родните земи. С детски спомени.

Уикенда се върнах именно към детсвото или по-точно ще е да кажа тийн-а. Милиони мисли се втурнаха една през друга към съзнанието ми. Всяка малка частица от тях напомня убийствено за щастливи времена, чисти времена ... от миналото.
Само за последната дума ми е жал. Както в повечето случаи ни се иска да върнем времето назад, да преживеем същите емоции, така и аз сега. И обикновено човек си казва - "Нищо, по-добрите предстоят",но май не съм убедена в същото...
Да, предстоят много хубави неща. Но не и тези. Тези.

Писна ми от новото. Писна ми от различното, ей за това!

Спирам на едно място и започвам да свиквам с това, което е, както и да е. Ако не го направя в скоро време, след три месеца отчайващо ще се мъча да си спомня коя съм.

А вие помните ли кои сте?

Ако да, радвам се за вас.

Гръмотевици и билков чай в 1 през нощта. Едните ужасяват, другия успокоява. В мен има достатъчно бури и достатъчно тихи води. Дали се борят помежду си? Постоянно. Дали е нормално така? Кой е говорил за нормалност изобщо?

Но нека не забравяме, че обещах да свърша нещо друго тази вечер, което моментално означава да прекъсна писането на полу-простотии в блога. Ама на мен много ми се иска да продължа, така ми е забавно от време на време да се спасявам тук.

(Пали колата, отиваме на плаж)


Хайде, лято е. Имаме най-вкусните плодове и най-обичаното време. Живеем в идеално съжителство с климатиците и привечер ядем лешников сладолед. Малко е тъпо, защото всички са се изнесли от София, по кината е настанала адска суша, да не говорим пък за умълчаните театри... Както и да е, който е на морето, може спокойно да ми прати снимка от плажа и по възможност докато я прави да пие мохито, кайпириня, дайкири, лонг айлънд и каквото още дойде. Аз пък ще ви отвърна с планински пейзажи, ха!
Още месец свободно дишане - стил: не ме бърка за нищо, не те чувам, не искам да знам за проблемите. Моля, търн офф на всички глупости!

И последно, малко тъжно, малко сантиментално, малко не на място, малко "защо точно сега по дяволите?!" - липсва ми.

Не съм от камък, нали... все пак.

Ама като стана дума за тези тежки кръгли (невинаги) и болезнени, когато те ударят...ъъъ природни образувания :D  - с моите камъни по моята глава, ха ха!

Лека нощ.